Според статиите, Бергманови били вбесени от това, което смятали, че е повърхностно разследване на смъртта на сина им.
„Всички освен мен смятат, че трябва да се вярва на тези хора, — казва бащата. — Не съм удовлетворен. Съвсем не съм удовлетворена! Няма да мълча за това.“
Вестникът бе публикувал снимка на сина, симпатичен младеж, който бе „напуснал Нюйоркския университет през последната година от следването си, за да се присъедини към Храма на Светлината“. В края на статията се казваше, че Бергманови са наели частен детектив да разследва случая. Наели също адвокат и упражняват натиск върху окръжния прокурор да разследва базираната в Лейк Плесид „църква“.
Очевидно Бергманови бяха хора, с които трябваше да поговори. След това обърна последната информация от купчинката разпечатки.
ОЛБЪНИ — Труп, намерен в пущинака край Адирондак миналата седмица, може да се окаже на жителката на Райнбек Марта Бергман, която изчезна заедно със съпруга си Харолд преди около половин година.
Полицията потвърди съобщенията, че тялото е на жена на приблизително същата възраст и със същото тегло, като госпожа Бергман.
Официалните власти в Дачис Каунти предупреждават, че въпреки че отличителните белези по тялото отговарят на тези, открити на дерматологичната „карта на бенките“, съдържаща се в медицинските картони на Бергманови, разлагането на тялото прави положителното идентифициране невъзможно.
„Без глава или ръце е много трудно да се направи положително идентифициране — заяви говорителката на полицията Мерилин Саварезе. — Очевидно не можем да направим сравнение на зъбите или пръстовите отпечатъци. Продължаваме обаче пробите на ДНК, като използваме материали, открити в дома на Бергманови. Резултатите от пробите ще бъдат известни след няколко седмици.“
Госпожа Бергман и съпругът и Харолд тайнствено изчезнаха през ноември. Властите казват, че са объркани от този случай, особено защото в дома на Бергманови не са открити следи от насилие.
Твърди се, че Бергманови са били депресирани от скорошната смърт на сина им, последовател на Храма на Светлината.
От гърлото му се изтръгна ръмжене, едновременно звук на разбиране и предупреждение — смесица от „Охо“ и „Аха“.
Сега, след като нещата бяха започнали да се изясняват, той съжали, че бе започнал да разследва случая като слон в стъкларски магазин. Трябваше да е по-търпелив. Спомни си гласа на собственика на погребалното бюро: „Нали се казвахте Дейли?“
„Да, така се казвам. А не искате ли адреса ми? Или просто трябва да се застрелям. Можете да отрежете главата ми, когато вече съм мъртъв — както ви е удобно!“
Отново изръмжа — малко по-силно и малко по-дълго. Ммммммм.
Всъщност не можеше да докаже нищо, но си мислеше, че знае какво се е случило. По някаква причина Храмът на Светлината бе задигнал труповете в Копървик и бе инсценирал нещастен случай в морето. Труповете на миньорите след това са били сложени в специални чували и към тях са били прикрепени табелки с имената на удавените членове на екипажа, които са били все още на кораба, скрити или… мъртви. Освен ако изобщо не са се качвали на този кораб. Дори собственикът на погребалното бюро Бел…
Хитрината бе сработила добре, докато Бергманови не бяха започнали да натискат за разследване. „Всички освен мен смятат, че трябва да се вярва на тези хора“. Разбира се. Смъртният акт не е бил достатъчен за Хари Бергман. Той е искал аутопсия.
Ако бе срещнал разбиране от страна на окръжния прокурор… но Бергман беше изчезнал.
Франк порови сред разпечатките за материалите на „Таймс Джърнъл“. Как се казваше онзи репортер? Овърбек. Той бе единственият, който бе написал повече от един материал.
Обади се на телефона за справки в района на 914 и откри, че Е. Овърбек живее до Хъдзън, в градчето Порт Еуан. Набра номера.
На второто позвъняване отговори малко момиченце:
— Ало?
— Ерик вкъщи ли е?
— Кой се обажда?
— Франк Дейли.
Тя остави слушалката с трясък и той я чу как се отдалечава от телефона и гласът й заглъхва:
— Тате! Тате! На телефона!
Франк чу думите им, докато се приближаваха към апарата.
— Не знам — каза сприхаво момиченцето. — Питай го ти.
— Ало?
— Ерик Овърбек?
— Да?
Плахо.
— Обажда се Франк Дейли. Репортер съм от „Поуст“. (Е, донякъде. Звучеше по внушително, отколкото „аз съм в отпуска от «Поуст»“.)
— Много ми е приятно. С какво мога да ви помогна?
Франк дори беше малко впечатлен. Хубаво е да знаеш, че вестникът ти все още има престиж.
— Всъщност не знам точно. Работя върху статия, която е свързана с някои от вашите материали. Надявах се да използвам познанията ви.
— Говорите за електроцентралата, нали? — Гласът му бе възбуден, дори щастлив.
— Не — отговори Франк. — Всъщност обаждам се заради Бергманови. Написали сте няколко материала…
— Да.
Обръщане на 180 градуса!
Гласът на Овърбек вече не беше като на репортер, нетърпелив да види името си в „Поуст“. Звучеше по- скоро като гласа на човек, който току-що е получил призовка да свидетелства в съда срещу Хизбула.
— Вижте — каза Овърбек, — бих искал да ви помогна, но точно сега съм много зает.
— Ще ви отнема само минута.
— Съжалявам, но наистина нямам време.
— Но…
— Не се опитвайте да ме убеждавате — каза Овърбек. — Не трябва да ми лазите по нервите, става ли? Вестникът, за който работя, има тираж две хиляди броя. Храмът подаде жалба срещу нас в съда и сега съм без работа. Просто положението е такова.
— Точно вас ли заплаши да съди Храмът?
— Не ми се иска да говоря за това.
— Заплашиха ли…
— Зает съм — каза Овърбек.
И затвори.
