Конниците на Апокалипсиса

изпълняван от „Петте слепи момчета“ от Алабама.

— Бен е брилянтен — каза Ани, с желание да го предразположи. — Научната му работа е фантастична.

Стърн се изкиска.

— Фантастична е точната дума, да! Вече шестстотин страници и не съм стигнал по-близо до края й, отколкото когато я започнах преди три години.

— Познат ми е този проблем — каза Франк. — Случвало ми се е с месеци да работя върху дадена статия.

— Въпросът е, че колкото повече научавате, толкова по-сложно става всичко и краят му не се вижда. То е като парадокса на Зенон, само че не е математика, а проза.

— Ани каза, че пишете за култовете.

— Нещо такова. Култове, секти, нови религии — как ще ги наречете, зависи от гледната ви точка.

— А каква е вашата теза?

— Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

— Аха.

Стърн се усмихна.

— Това е сравнително изследване — таборитите и Обединеното човечество.

Франк поклати глава.

— Никога не съм чувал за тях.

Стърн се размърда в стола си; очевидно се чувстваше неудобно, все едно са го хванали да чете списания за НЛО.

— То е като ябълките и портокалите — каза. — Много са различни, но същевременно… и много си приличат. Таборитите са били религиозна секта в Бохемия през петнадесети век. Обявили война на свещеничеството и проповядвали някакъв вид активен милениуризъм.

— Какво пък е това? — попита Ани.

— Мислели че трябва да възвестят хилядолетието, вместо просто да седят и да чакат то да дойде.

— И как се „възвестява“ хилядолетие? — поинтересува са Франк.

— Освобождавате света от греха. И те се опитвали да направят точно това, като използвали всички средства, които им попадали подръка — кинжал, копие, катапулт, стрела. Повярвайте ми — добре че не са имали атомна бомба.

— Значи просто започнали да избиват хората? — попита Ани.

Стърн повдигна вежди, извади цигара от джоба на ризата си, запали си със запалка „Зипо“, вдиша дълбоко дима и каза:

— Те са избивали грешниците. Вижте! Те са били агенти на хилядолетието. Тяхната работа, тяхното задължение, тяхното религиозно задължение, е било да унищожат всеки, който не е част от тяхното движение. Защото това е начинът да се разбере дали някой е грешник. Не е част от вас и затова го убиваш. Това е начин да се прочисти светът.

— Господи! — каза Франк.

— Точно така.

Стърн се намръщи театрално, наведе се през сандъка, който им служеше като масичка за кафе, и сграбчи Ани за китката. После зловещо зашепна, като се опитваше да докара някакъв чешки акцент:

— Проклет да е този, който не вдига меча си, за да пролее кръвта на враговете на Христос. Няма милост за Сатаната. Няма пощада за злото. Така казва Ян от Пиос.

— Ох! — възкликна Ани, измъкна ръката си и заразтрива китката си.

— А онези, другите? — попита Франк.

За момент Стърн изглеждаше озадачен, след това каза:

— А, имате предвид Обединеното човечество. Те са… различни.

— Нали казахте, че си приличат?

— Е, да. Делят ги обаче петстотин години плюс — каквато и да е тя — психологическата разлика между средновековна Прага и Санта Моника от годините на Голямата депресия.

— Бих казал, че разликата е доста голяма — каза Франк.

— Аз също — добави Ани.

— Обединеното човечество се е появило в началото на трийсетте години — каза Стърн. — Негов лидер е бил Артър Бел, който развил теорията за конспирацията на нашите „тайни господари“, „международните банкери“…

— Охо — пошегува се Франк. — Сега идват и евреите.

Стърн се засмя.

— Прав сте. Той е бил много известен антисемит. Само че е продавал и хилядолетието. Също като таборитите. Разликата е, че в неговия случай утопията се е отнасяла по-скоро до климатиците, отколкото до поземлената реформа.

Ани се изсмя.

— Идеята му обаче била същата. Казвал, че ще има кървава баня, природна катастрофа, последвана от война като Армагедон, която ще унищожи — не знам колко души — повечето от хората по света. И това ще е нещо добро, казвал той, защото ще възвести Новата ера. Тоест „хилядолетието“. Тоест „рая на земята“. След войната всеки ще има безплатен климатик, къща за двайсет и пет хиляди долара и шестнайсетчасова работна седмица, освен ако не реши да се пенсионира.

— Мен ме устройва — пошегува се Франк.

— Устройвало е много хора. Бел забогатял.

— Значи това, за което пишете — каза Франк, — е фактът, че тези двамата — Ян от Пиос и Артър Климатика, са имали една обща мечта.

— Точно така — потвърди Стърн. — Те двамата и милиони други през вековете. Всички те споделяли — и споделят — същата кървава мечта. Искате ли още чай?

— Да, благодаря.

Стърн напълни чашката му, обърна се към Ани и каза с делови тон:

— Е? Какво става?

— Какво да става? — попита тя.

— Знам, че не си дошла да ми кажеш, че ме обичаш, и освен това каза, че работиш върху нещо. Каза, че вие с Франк заедно работите върху нещо.

— О, да — отговори Ани. — Така е. Работим върху едно… нещо.

Обърна се към Франк и му намигна толкова закачливо, колкото можеше да го направи един микробиолог, и по този начин топката остана в неговото поле.

Франк въздъхна и каза:

— Интересуваме се от Храма на Светлината.

За момент на Стърн като че ли не му достигна въздух, тялото му се напрегна, след това той се отпусна на стола си и се втренчи в тях. Дълго време не каза нищо. Накрая се обърна към Ани с поглед, който най- вероятно бе предназначен за мошеник, опитващ се да му пробута „Ролекс“ за петдесет долара.

— Какво значи това?

Ани примигна, а Франк се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? — неразбиращо отвърна Ани.

— Какво искам да кажа ли? Господи, Ани! Не съм те виждал от колко — две години? — и изведнъж се появяваш и казваш: „О, между другото! Това е мой приятел и ние се интересуваме от Храма на Светлината.“ Това шега ли е?

— Не — каза Франк, — не е шега.

До този момент Стърн гледаше Ани. Сега рязко се обърна към Франк и попита делово:

— С кого сте?

— С кого да съм? — повтори Франк. — Не съм с никого. Аз съм с Ани.

— Той пише за „Поуст“ — допълни Ани.

— Така ли? — Стърн насмешливо поклати глава. — Кой ви е телефонът?

— Телефонът ми ли?