очила.
— И така — каза Глисън, — искали сте да говорите с мен. Говорете.
— Знам защо сте били в Хамерфест — започна Франк, докато изваждаше от тръбата сателитните снимки.
— Визуална подкрепа — каза Глисън. — Добре измислено, но нямам време за шоу. Защо да не се спрем само на разказването и по възможност — да бъде кратко. Става ли?
Франк бе забравил какъв задник е Глисън.
— Искам преди всичко да разберете, че доктор Адеър не ми е казала нищо. Всичко, което открих за труповете, е от други източници.
Глисън кимна, след това направи малко кръгче с показалеца на дясната си ръка, което означаваше, че Франк трябва да побърза. Затова той му направи едно съкратено изложение, като завърши с факта, че според Ани конят, изрисуван върху църквата в Копървик, е идентичен с изображението на уебстраницата на Храма.
Глисън приветства това с бавно и шумно ръкопляскане.
— Изумително — каза, без да скрива иронията си.
Ани погледна изненадано Франк.
— Не изглеждате изумен — каза Франк.
— Да ви кажа честно, не разбирам защо трябва да се интересувате от това — контрира Глисън. — Нека да ви изясня нещо. И на двамата. Бюрото няма юрисдикция върху гробищата в Норвегия. А дори и да имахме, не ни е работа да разследваме религиозни групировки.
— Но… — каза Ани. — Вие бяхте там! Вие…
— Според мен доктор Адеър се опитва да каже, че ние знаем, че Бюрото работи по този случай, и си помислихме, че…
— А аз казвам на доктор Адеър, че обсъждането на този въпрос е нарушение на клетвата за държавна тайна, която тя е подписала, и че бих могъл да я подведа под отговорност.
— Какво? — Ани бе побесняла. Бузите й горяха. — Не съм му казала нищо, но във всеки случай какво значение има това? Не разбирате ли, тази
Глисън повиши глас и заговори по-твърдо:
— Това не е ваша работа, доктор Адеър. Що се отнася до вас, Дейли, мисля че във ваш интерес е да не се занимавате повече с този въпрос, или и двамата ще влезете в пандиза.
— Мисля, че забравяте нещо,
— Ти не трябва да подписваш нищо, умнико. Имаме си закони, включително и срещу държавна измяна.
Глисън само вдигаше шум. Не би могъл да говори сериозно за държавна измяна. Двамата обаче биха могли да си поиграят.
Франк вдигна вежди.
— Измяна? Може би историята е по-голяма, отколкото си мислех. Не знаех, че сме в състояние на война или е някаква твоя грешка на езика. Във всеки случай защо да не погледнем към Първата поправка към конституцията. Защото ми се струва, Нийл, че „предварителният арест“ не винаги върши работа. Искам да кажа, че ако погледнете документите на Пентагона…
Глисън се изправи и каза:
— Благодаря ви за помощта. — После кимна към вратата. — Разговорът приключи.
— Чакайте малко — каза Ани. — Не разбирам. Това е съвсем…
— Казах: разговорът приключи.
Ани се изправи. Лицето й все още беше зачервено. Франк прибра документите в куфарчето си и сложи капачето на тръбата със снимките. След това също се изправи, хвана Ани за ръка и излязоха.
Не си проговориха, докато не излязоха на улицата.
— Могат ли да направят това? — попита Ани — Какво означава?
Франк погледна към небето. Беше мрачно, с бързо движещи се облаци. Реката бе металносива.
— Това означава, че са поели случая и не искат да им се бъркаме в разследването.
— Е, това не е лошо, нали? Това, че са поели случая.
Франк вдигна рамене.
— Съвсем не го намирам за добро.
— Защо? Те са ФБР. Добри са в тези неща.
— Не мисля, че Ричард Джуал би се съгласил с тебе.
— Кой?
— Човекът от охраната в Атланта. Помниш ли Олимпийските игри?
— О, да, но…
— Толкова ги е грижа да успокоят общественото мнение, че съсипаха този човек. Да не говорим за това, че провалиха всички шансове да открият кой наистина го е извършил.
— Но…
— Мислиш ли, че щяха да открият атентатора, ако семейството му не го беше предало?
Огромна капка дъжд падна на паважа. След това друга. И друга.
— Мислех си, че господин Глисън най-малкото би искал да знае това, което знаем ние — каза Ани.
— Не го наричай „господин Глисън“.
— Как да го наричам тогава?
Франк й намигна и поклати глава.
— Вероятно не съм най-подходящият човек, на когото трябва да бъде зададен този въпрос.
Ани се усмихна.
— Разбирам те.
24.
Стърн беше идея на Ани.
Той учеше в богословския факултет в Джорджтаунския университет и пишеше докторат върху новите религии (или нещо подобно). Били излизали един два пъти (само за кафе или на кино, бе му казала Ани) и след това си загубили следите, вече втора година. Преди седмица тя се сблъскала с него на Кънектикът Авеню, точно срещу хлебарницата „Ъптаун“. Все още работел върху същите проблеми и публикувал „горе долу веднъж на три месеца“ в списание „Армагедон Уоч“. В него ставало дума за култове, нови религии, промиване на мозъци и новото хилядолетие.
— Мисля, че той знае много за Храма — каза Ани. — Това е в неговата област.
Франк се съгласи, че трябва да го потърсят.
Намериха Стърн в телефонния указател. Живееше далече от Джорджтаун, някъде на Резервоар Роуд. Ани му звънна и Стърн я покани да отиде до тях.
— Имаш ли нещо против да доведа един приятел? Работим заедно върху нещо.
— Не, разбира се, че нямам нищо против.
Стърн се оказа перфектен домакин. След като ги посрещна на вратата на своя олющен апартамент, той им направи по чаша черен чай и охотно отговори на любопитството на Франк за това колко книги има. Те лежаха на купчини — големи и малки — практически на всяка хоризонтална повърхност. На пода, на масите, на первазите на прозорците, на радиаторите — навсякъде с изключение на лавиците за книги (каквито всъщност нямаше).
Беше по-възрастен, отколкото си го бе представял Франк — не хлапак, а мъж към тридесетте. Имаше воднистосини очи и оредяваща коса, която бе или твърде дълга, или твърде къса за това, което се предполагаше, че трябва да бъде. Носеше ботуши, джинси и дълга вълнена риза. Непрекъснато се усмихваше.
Франк и Ани си изпиха чая, седнали на ръба на охлузеното канапе, върху което бе хвърлена зелена покривка. В ъгъла на стаята бяха поставени два високоговорителя, от които се носеше звукът на спиричуъл,
