Конниците на Апокалипсиса

Той се изправи и се протегна. Това явно щеше да му отнеме доста време. Така че продължи да звъни.

И изведнъж късметът му проработи.

Свърза се с някаква жена, казваше се Филис, която работеше в пристанището на Бостън. С подчертан акцент от Ню Ингланд тя му съобщи, че през миналата година пристанището е обработило осем пратки с трупове, като пет са пристигнали едновременно.

Франк насмалко да си разлее кафето.

— Сигурна ли сте?

— О, да! Не мога да направя такава грешка. Беше толкова необикновено…

— Защо?

— Ами, броят на хората беше едното нещо. Както и това, че дойдоха с кораб. Обикновено ги докарват по въздуха. Но това беше злополука в морето.

— Имате ли името на кораба?

— „Кристален дракон“. Навремето си помислих — какво хубаво име.

Франк започна да й благодари, но тя го прекъсна:

— Само си гледам работата, миличък. Това е общодостъпна документация. Ако ми дадете номера на факса си, ще ви пратя подробностите.

Пет минути по-късно машината му изплю осем страници документи. Там се съдържаха имената на починалите и смъртните актове, подписани от корабния лекар, някой си доктор Питър Гуидри. Причината за смъртта при всичките случаи бе удавяне.

В подписано и внушително подпечатано писмо някакъв дипломат от американското посолство в Рейкявик, Исландия, съобщаваше за „морска злополука“ и даваше съгласие останките да минат през митниците „при отсъствие на обичайния консулски сертификат за смърт“. Същият документ посочваше, че след пристигането им в Бостън, останките трябва да бъдат предадени на служител на погребалното бюро „Джей Ес Бел“ в Согас, Масачузетс.

Тъй като смъртта бе настъпила в морето, задължение на служител на погребалното бюро бе да инспектира труповете и да издаде документ за „съдържанието на останките“.

Имаше документ, че това е било направено, подписан от служител на погребалното бюро, чието име Франк не успя да разчете, и парафиран от служител на митниците само с инициалите му.

От разговора си с чиновника в Държавния департамент Франк знаеше, че това е повече или по-малко нормалната процедура. Помисли си, че може би „Джей Ес Бел“ има някаква постоянна договореност с Бостънското пристанище да получава върнатите трупове.

Погледна списъка.

Леонард Бергман, 22

Артуро Гарсия, 26

Томас О’Райли, 39

Рос Д. Стивънс, 52

Кристофър Йейтс, 27

Нито едно от тези имена не му говореше нищо. Направи му обаче впечатление фактът, че всички мъртъвци са от едно родно място — Лейк Плесид, Ню Йорк.

Как бе възможно? Замисли се за това. Може би са били пожарникари доброволци, наградени с екскурзия, или търговски пътници, или…

Едва ли. Освен ако не бе невероятно стечение на обстоятелствата. Сателитните снимки доказваха, че труповете на миньорите са били ексхумирани от гробището в Копървик на 9 септември. Датата на смъртните актове, които държеше в ръцете си, беше 12 септември, като останките бяха пристигнали в Бостън четири дни по-късно.

Помисли си какво трябва да направи и отговорът бе очевиден: „Успокой се. Не прибързвай. Даже не знаеш каква е играта.“

Намери номера на погребалното бюро „Джей Ес Бел“ в Согас и се обади.

Според Ани труповете на миньорите трябвало да бъдат много променени. След като били прекарали осемдесет години под земята, трябвало да бъдат в някаква степен изсушени.

— Искаш да кажеш, че ще изглеждат като мумии?

— Не — беше отвърнала тя. — По-скоро като това, което става с храната във фризера. След известно време пилешките гърди изглеждат, сякаш се изгубили влагата си. Сладоледът също се променя, променят се и труповете. След месец дори и ледените кубчета стават наполовина.

Примерът беше добър. Хлътнали очи, изпъкнали ребра, изтънели устни. Нещо като заспала зловеща зоологическа градина. Труповете трябваше да са загубили поне половината от теглото си — нещо, което не може да се скрие. Служител на погребално бюро би го забелязал веднага. След третия сигнал на телефона се обади жена и като чу, че Франк е репортер, му каза, че нямат нищо „ново за него“.

— Извинете? — попита смаян Франк.

— Вие сте от бюрото за некролози, нали?

— Не — отговори той. — Не пиша некролози. Аз работя за „Поуст“.

— „Вашингтон Поуст“?

— Да.

— О, обикновено се обаждат от местния вестник, но… бихте ли изчакали?

Минаха почти шест минути преди в слушалката да се чуе мъжки глас и през това време Франк прехвърли разговора на високоговорителя. После чу:

— Малкълм Бел слуша.

— Здравейте. Аз съм Франк Дейли от „Вашингтон Поуст“.

Пауза. После:

— С какво мога да ви помогна, господин Дейли?

— Работя върху един материал, който… е, има някои необичайни неща… в него са включени някои смъртни случаи от преди много години… и някои хора, които са се удавили и… Предполагам, че тленните останки са били… обработени от… вас.

— Да?

Франк се поколеба. Мъчеше се да измисли как да формулира въпроса си така, че да звучи благоприлично.

— Както казах, това са жертви на удавяне.

— Разбирам.

— И както казах, имало е злополука… най-малкото ние мислим, че е имало злополука… в морето. Станала е на кораба „Кристален дракон“, който е…

— Знам кой е „Кристален дракон“, господин Дейли. Какъв ви е въпросът?

— Бих искал да попитам… знам, че звучи странно, но… дали починалите, нека го кажа по този начин: имаше ли нещо необичайно във външния вид на труповете, които обработихте?

След дълга пауза Бел отговори с извинителен тон:

— Съжалявам, господин Дейли, но това е намеса в личния живот. Нашата професия си има правила и би трябвало да разберете, че не сме в състояние да обсъждаме външния вид на покойниците. Във всеки случай не и с пресата. Има някои деликатни моменти…

— Разбирам ви, но…

— Ако можете да обясните какво точно ви интересува, може би ще съм в състояние да ви помогна. Казахте, че работите върху материал?

— Така е…

На Франк му стана ясно, че ролите са се сменили. Нямаше да получи нищо от Бел.

— Но нали казахте, че работите за „Поуст“…

— Да, но…

— Учудвам се защо „Поуст“ ще се интересува от нещо, което се е случило много отдавна и много далече. Разбирате ли какво искам да кажа?