Конниците на Апокалипсиса

Тя продължи да притиска очите си и да клати глава. Той видя тъмните петънца по полата й и разбра, че плаче.

— Кой е Нийл Глисън? — попита тя накрая.

— Той те свали от кораба в Хамерфест. Той те натика в колата. Агент на ФБР.

Тя пое дълбоко дъх и стана.

— Трябва да се прибирам.

Франк посегна да я спре, но тя се отдръпна.

— Ани…

— Не мога да говоря за това.

— Виж, Ани, това е новина и е голяма история. Такава история, която хората трябва да научат. Тя не може да изчезне.

Тя се спря пред вратата.

— Знам.

— Тогава защо…

— Не е това, което мислиш.

— Какво?

— Трябва да се прибера.

— Не, чакай малко. Какво говориш? Експедицията е била прикритие. Всеки може да го види. Очевидно е и не е трудно да се установи. Когато ННФ ви отказа субсидията…

Ани клатеше глава.

— … Киклайтър е отишъл при „призраците“

— Не. Не го е направил. Не беше така.

— Добре де, тогава „призраците“ са дошли при вас. Каква разлика има? Въпросът е, че това е изследване на биологични оръжия и затова е незаконно. Не мога да повярвам, че ти участваш в него.

— Не участвам. И не е такова. Не е каквото ти си мислиш.

— Хайде, Ани. Те са те използвали. Аз знам това, но няма да изглежда така пред другите. Говори с мен!

Тя тъжно поклати глава и избърса очите си с опакото на ръката си:

— Не мога…

Извади ключа от чантата си, отвори вратата и направи крачка навътре. Внезапно раменете й се смъкнаха и тя се обърна към него.

— Наистина ми беше много приятно, когато вечеряхме заедно.

След това се разплака, влезе в къщата и заключи.

Франк седеше на бюрото си, потропваше с пръсти и се опитваше да мисли логично. Не можеше обаче да си обясни резервираността на Ани. Какво можеше да направи той? След половин час погледна на екрана задачите, които трябваше да свърши.

1. Да се обадя на Колп

2. Да проверя пътните листове

Първата задача бе упражнение по журналистика. Обаждането на Колп нямаше да го доведе доникъде. Този човек почти сигурно нямаше да говори. Но той бе длъжен да го попита, защото в противен случай адвокатите щяха да скочат срещу него, когато дойдеше време за публикуване. „Защо не му се обадихте? Защо предположихте, че няма да говори?“

Затова се обади на Колп и всичко бе както очакваше.

„Генералът в момента не е в офиса. Можете ли да ми кажете за какво става дума?“

Като всеки добър пазач, секретарката на Колп се опитваше да изсмуче от него някаква информация, защитавайки шефа си.

— Аз съм Франк Дейли. От „Поуст“. Всъщност нает съм от една фондация… Да, знам че е много сложно, така че просто му кажете, че става дума за Копървик.

След това затвори и мина към втората задача в списъка си:

„Да проверя пътните листове.“

Искаше да знае какво се е случило с труповете на миньорите — къде са ги откарали и как. ННФ бе отхвърлила искането на Киклайтър за субсидия, боейки се от това как би изглеждало това пред обществото, особено след като се знаеше, че има елементи на риск. Тъй като Франк се интересуваше от предпазните мерки, които бе взела Ани, той си припомни описанието й на това, което е трябвало да се свърши в Копървик.

Като начало, труповете е трябвало да бъдат поети от учени, облечени в костюми, пригодени за биологична защита на 4-то ниво. След като бъдат извадени от ковчезите, е трябвало да бъдат обвити в пропити с формалин платна и да бъдат поставени в херметично затворени контейнери. Те от своя страна трябвало да бъдат прекарани до специално приготвените фризери на „Рекс Мунди“ или по-точно — до помещение, където се поддържа температура под минус 20 градуса Целзий. След пристигането в Хамерфест контейнерите трябвало да бъдат пренесени с хеликоптер до военновъздушната база в Тромсьо. Там експедицията би трябвало да бъде посрещната от самолет С–131, изпратен специално за целта от Босна. Оборудван със специален фризер, С–131 би трябвало да закара Ани, Киклайтър и контейнерите до военновъздушната база в Дувър. След като труповете минат през митницата, отделът за гробищна администрация би следвало да ги закара със специални хладилни камиони в НЗИ.

Така бе трябвало да стане или най-малкото на Франк му бе казано това. Станало ли беше обаче, или труповете бяха закарани на друго място — например във Форт Детрик?

Франк погледна бележника си и се обади на информационната служба на Пентагона. Офицерът, с когото говори — капитан Мерсия Дедлин, бе кратка и точна. Каза, че ще му се обади след час, и го направи.

— Имам информацията, която търсите.

— Чудесно.

— Самолет С–131… е излетял от Тузла в 06.00 на 28 март и е кацнал в 14.25 същия ден в Тромсьо. На 29 март е взел на борда си петима пасажери. Напуснал е Тромсьо в 05.00 и е пристигнал в Андрюс 8 часа по-късно. Това прави на 29 март.

— Казахте Андрюс, но имахте предвид Дувър, нали?

— Не, сър. Имам предвид точно това, което казах. Пристигнали са в Андрюс в 13.00.

Франк се замисли, после каза:

— Значи са променили намеренията си.

— Извинете!

— Казах, че сигурно са променили намеренията си. Те отиваха към Дувър.

— Не мога да знам. Всичко което мога да ви кажа, е, че са кацнали в Андрюс.

Франк въздъхна.

— Добре. Благодаря ви и за това. Бихте ли ми дали имената на пасажерите?

— Не мога да го направя.

Франк се престори на изненадан.

— Така ли? Защо?

— Закона за защита на личността.

— Искате да кажете, че информацията е поверителна?

— Не, господине. Искам да кажа, че е лична.

Той благодари, затвори телефона и се замисли върху това, което му бе казано. Имало е петима пасажери — Киклайтър, Адеър, Глисън и… кой?

Извади от бюрото си телефонния указател и се обади във военновъздушната база Андрюс. Телефонистката го препрати към офицера за връзки с обществеността — сержант Реймънд Гарсия.

Франк се представи и каза:

— Капитан Девлин каза, че трябва да ви се обадя. Нали тя е в отдела за връзки с обществеността в Пентагона?