Конниците на Апокалипсиса

беше и „член на разузнавателната общност“, който бе платил скъпо и прескъпо, за да бъде включен в Съвета за разузнаване към президента.

Франк се върна към екрана и започна ново търсене. Този път за А. Лойд Колп. Малко по-късно екрана примигна и на него се появи списък от пет статии.

Най-скорошната от тях бе с тригодишна давност. Съобщаваше се, че генерал А. Лойд Колп напуска поста си като началник на Военномедицинския институт за инфекциозни болести (ВМИИБ). Очаква се, след кратка ваканция със семейството си, генералът да поеме поста на изпълнителен директор на фонд „Компас“. Франк отново се облегна и въздъхна. Знаеше кой е Колп. Дори без да чете другите статии, знаеше какво е написано в тях. Погледна само заглавията, за да види дали е прав, и разбра, че е.

ШЕФЪТ НА ВМИИБ ТВЪРДИ, ЧЕ МАЙМУНСКИЯТ ВИРУС НЕ Е ЗАПЛАХА

Институтът в Рестън е дезинфекциран

Колп посещава мястото

Генералът бе станал известен за една-две седмици, когато ВМИИБ бе повикан да затвори и дезинфекцира частна клиника за изследване на маймуни в Рестън, Вирджиния. Маймуните бяха започнали да умират с десетки и се появи опасение, че може да се разпространи някаква ужасна болест.

Колп с войските си свърши работа. Държаха се геройски. Страхът на обществото бе успокоен. След това дори бе написана книга за този инцидент.

Франк обаче знаеше, че в историята на ВМИИБ има и по-мрачни моменти. Зад многобуквеното съкращение стоеше едно по-старо и по-просто име: „Форт Детрик“. Само на няколко километра от Кемп Дейвид и много близо до редицата новопостроени вили, Детрик беше център за изследванията на Пентагона върху биологичните оръжия.

Това бе, разбира се, чисто отбранителна мярка или поне така се казваше на широката публика. Истината обаче беше, че няма държава, която може да изгради отбрана срещу такива оръжия, ако не разбира какво представляват те, как работят и как могат да бъдат ограничени.

Което означаваше, че трябва да се направят и изпробват такива оръжия.

Поради това учените на Пентагона трябваше да работят с някои от най-опасните токсини и вируси на Земята: ботулин, рицин, антракс, белодробна чума.

Много пари бяха хвърлени в това, което наричаха „военизиране на биологичните агенти“. Екипи от учени изпробваха различни методи на „аеролизиране“, опитвайки се да разберат кой метод гарантира максимално разпространение. Други работеха върху техники на „микрокапсулиране“, търсейки начини да спрат разпространението на биологичните агенти във водата и въздуха.

Други учени използваха таланта си, за да увеличат смъртоносността на бактериалните и вирусни агенти, стараейки се да намерят УСФ — увеличаващи смъртността фактори. Използваше се технология за комбиниране на ДНК, за да се създадат нови и още по-опасни микроби.

Всичко това в името на отбраната. След като други страни можеха да разработват биологични оръжия, САЩ бяха задължени да направят същото, за да могат да произведат антидоти и да бъдат готови в случай на нападение. Някои мислеха, че тези изследвания все още продължават, въпреки забраните според международните договори, но кой би могъл да го каже?

Франк потропа с пръсти по бюрото си. Детрик. Колп. Мелоуз. Фондът „Компас“. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че експедицията Копървик е прикритие. А Ани — знаела ли бе тя? Как е могла да не знае? Експедицията бе нейна рожба. Преди всичко идеята бе нейна.

Той натисна бутона „принт“ и изчака докато текстът се отпечати.

Беше само предположение — не можеше всъщност да докаже нищо, — но знаеше достатъчно за тези неща, за да подозира, че фондът „Компас“ е проводник, захранващ механизъм за проекти, които Пентагонът и ЦРУ искат да провеждат, без да оставят следи.

Въпросът беше: защо тази експедиция? И защо сега? Защо Пентагонът тайно ще финансира проект, за да се извади отдавна изчезнал и много опасен вирус от зоната на вечния лед? Отговорът изглеждаше очевиден — защото проектът е незаконен или е в нарушение на договорите, като забранените изследвания в областта на биологичните оръжия.

След като загаси компютъра, изведнъж забеляза, че е започнало да вали, а той седи в почти пълен мрак. Въздъхна и му се стори, че тъмнината напълно отговаря на настроението му.

„Господи — помисли си. — Ани! Как можа, моето момиче!“

13.

Когато тя дойде, той седеше на верандата пред къщата й.

Облечена бе в син костюм с пола до коленете, червени обувки и червена чантичка. Носеше сгънат брой на „Поуст“ и се движеше с малки гъвкави крачки, без да поглежда къде стъпва.

Беше я виждал в подобно облекло и преди — първия път, когато се срещнаха — в офиса й в НЗИ. Бе свалила лабораторната си престилка, под която носеше дрехи като на жена на средна възраст от предградията — анонимни и скучни. Колкото професионална и естествена беше в лабораторните си дрехи, толкова безуспешни бяха опитите й в гражданските. Всъщност правеше трогателно, но категорично впечатление на малко момиченце, което се опитва да се облече като жена.

— Здравей, Франк! — каза тя, когато го забеляза.

Той се изправи.

— Здрасти…

Гласът му й подсказа, че нещо не е наред.

— Какво има?

Той се замисли:

— Доста е сложно.

Седнаха един до друг на верандата, обкръжени от пролетта. Ани разтвори вестника на коленете си и го погледна.

— Направих някои запитвания според Закона за свобода на информацията — каза Франк. — За експедицията.

— Мислех, че няма да говорим за това.

— Нося някои неща. Аз пък мислех, че трябва да ги видиш.

Тя погледна настрани, раздразнена от нарушаването на споразумението им.

— Знам какво ще кажеш — продължи Франк, — но наистина мисля, че трябва да ме чуеш.

С въздишка и израз на пресилена покорност тя се обърна към него:

— Давай — каза с равен и празен глас.

Той й показа писмото с изключение В(1) (Е, и какво, нямам представа за какво става дума), както и следващото от фонда „Компас“ (Дай да го видя… Кой е Лойд Колп?). Той й каза кой е Колп и обясни за Мелоуз. Тя вече бе заинтересувана, дори загрижена.

— Доктор К каза, че ни финансират от ННФ. Не каза нищо за тази история с „Компас“.

След като прибра документите в куфарчето си, той попита:

— Не знаеше нищо за това, нали?

Устните й се свиха, сякаш щеше да заплаче.

Той посегна към ръката й, но тя се отдръпна и зарови лице в шепите си.

— Надявах се, че можем да поговорим за това, което се е случило в Копървик. За Нийл Глисън. Такива неща.