Конниците на Апокалипсиса

— Да, много са! Страшно много са. Защото това е само върхът на айсберга. Много хора със средно тежка форма на грип даже не се обаждат на лекар.

— За какво говорим тогава?

— За опити!

— Какви опити? Какво искаш да кажеш?

— Те правят проби на разпръскването.

— Какво?!

Тя посочи СДЗС.

— По този начин са открили кой метод е най-успешният. ЦКЗ пуска този доклад всяка седмица в своята уебстраница. Храмът просто няма нужда да проверява резултатите. Достатъчно им е да проверят СДЗС, за да разберат кое как е станало и кой метод води до най-голямо заразяване. — Тя вдигна листовете и ги размаха. — Победителят е столицата — Вашингтон.

— Как могат да го направят? Имам предвид — да разпръснат вируса?

— Има много начини. Всичко, което е необходимо, е да се хвърли във въздуха. Можеш да използваш самолет, кола, а можеш и просто да го хвърлиш от покрива. Всичко, което ти трябва, е вирусът да попадне във въздуха, откъдето ще бъде вдишан… — Тя си пое дъх. — Не знам какво да правя! Може би ако отидем при Глисън…

— А, не! Доколкото си спомням, последния път, когато почукахме на вратата на господин Глисън, той повече или по-малко ни заплаши, че ще ни обвини в държавна измяна.

— Ако обаче вземем със себе си всичко, което сме проучили след това, тези СДЗС, и може би ако говоря с доктор К и го убедя да дойде с нас… — Тя погледна към тавана. — Ще покажа на доктор К емблемата на Храма — коня! Ще си го спомни от Копървик. А и той беше в Атланта. Като всички други и той бе озадачен от тези грипни вълни. Ако Глисън не иска да чуе мен, може би ще чуе доктор К. Може би дори Бени Стърн — той би могъл да обясни за Храма.

— Изглежда, Стърн не е в града.

— Добре де. Но все пак си мисля, че трябва да опитаме. Искам да кажа, с Глисън. — Тя си погледна часовника. — Отивам в лабораторията, за да видя пробата, която донесох.

— За какво?

— Защото има нещо странно.

— Какво по-точно?

Тя прелисти СДЗС.

— Къде беше… Ето го: „При много пациенти е отбелязана необичайна продължителност на острата фаза на заболяването наред с удължена фаза на възстановяване“. Това, което искат да кажат, е, че много хора не се възстановяват толкова бързо, колкото би трябвало. Симптомите просто се провлачват. Значи нещо кара инфекцията да продължава или нещо не позволява на имунната система да я изхвърли. Сякаш вирусът по някакъв начин се е маскирал.

— Възможно ли е?

Тя затвори очи.

— Безпокоя се, че който го е направил, е бърникал в геномите по начин, който предотвратява реакцията на имунната система. При А/Пекин/2/82 това не е голям проблем. Това беше умерен щам. Но ако направят това с грипа от 1918…

— Какво ще стане тогава?

Тя се втренчи в него.

— Ани! Какво ще стане тогава?

— Ами ще умрат всички, които го хванат. Единственият изход би бил глобална имунизация. — Тя се усмихна нервно. — Сигурно съм полудяла. Може би пекинският щам е просто по-продължителен грип, а ние нямаме достатъчно данни за него, защото е бил умерен. Искам обаче да погледна — защото едно нещо е сигурно — това са били опити!

— Ще се обадя на Глисън — каза Франк.

На връщане от апартамента на Ани Франк спря в „Микстек“ и си взе обяд. Докато Ани беше в лабораторията, той щеше да принтира бележките си за Храма. Искаше да състави някакъв стегнат документ за веригата от събития и доказателства — нещо, което дори Глисън да не може да пренебрегне.

Ако пък с него не стигнеха доникъде, може би трябваше да отидат до Федералната агенция за управление в критични ситуации. Да се обадят на Том Диър. Каквото стане.

Вратата му бе отворена.

В първия момент си помисли, че е забравил да я заключи. След това влезе в стаята, която му служеше за спалня и кабинет. Трябваше му само секунда, за да разбере какво не е наред. Клавиатурата му си беше на мястото, мониторът също, принтерът също, но компютъра го нямаше. Нямаше го и лаптопа. Чекмеджетата бяха празни, кодиращото устройство беше изчезнало. Нямаше никакви дискети, никъде. Целият му архив се беше изпарил.

— По дяволите!

За миг се замисли каква част от живота му е изчезнала. Не се притесняваше толкова за сегашната си работа — или поне не много, — защото по-голямата част от нея бе на дублиращите дискети, които държеше в хладилника. Ставаше въпрос за всичко друго. Личните му писма, бележника с телефони и адреси. Данъчните декларации.

В гърдите му се надигна ярост — примитивно и властно чувство, подобно на това, което би почувствало куче или вълк, като се върне в леговището си и усети миризмата на натрапник. Ако беше куче, козината около врата му щеше да настръхне.

Но не настръхна, а последва утвърдените навици на гражданин от края на двайсети век — вдигна телефона, за да се оплаче в полицията. Не че щеше да има някаква полза. Просто така се правеше — знаеше го от собствен опит, защото преди две години му бяха откраднали стереото и телевизора. Обаждането се прави не защото полицията ще открие откраднатите вещи и ще накаже извършителите. Прави се, защото застрахователната компания изисква доклад от полицията. В противен случай не плаща.

И едва когато вече набираше номера, осъзна, че това не е просто случаен обир, че кражбата е кражба на информация, защото телевизорът, мониторът, стереото и говорителите не бяха докоснати. В момента, в който осъзна това, разбра кой е отговорен.

И в следващия момент нещо го удари в тила и той падна. Докато падаше, главата му се удари в масичката за телефона и пред очите му светнаха искри.

Миг по-късно го затисна някакъв мъж — Франк усещаше дишането му. През врата му се изви ръка и той усети полъх на някаква лепкава миризма — миризма на болница, която можеше да е само хлороформ. Затиснаха устата му с мокър парцал.

Франк заблъска нападателя си. Завъртя се. Опита се да се бори. Накрая се отпусна и задържа дъха си.

Лежа така известно време, което му се стори много дълго, но вероятно бе само няколко секунди. Дробовете му бяха в паника, сърцето му биеше до пръсване, но той усещаше, че нападателят се отпуска. Само за момент — но достатъчен момент.

Франк се извъртя, удари го с глава в лицето и го отхвърли. После се опита да се изправи, за да го изрита, докато той е още на земята. Мъжът обаче беше твърде бърз, а Франк — твърде замаян.

Франк успя да го разгледа: черни джинси и тениска, къдрава коса и кръгло бяло лице с кръв по устата и носа. Хвърли се към него, но болката в ребрата го забави и не му позволи да се изправи. Мъжът скочи, хукна към вратата, избяга и я затръшна.

— Клод! — чу се от стълбището.

Франк хвана дръжката на вратата, но тя не помръдваше. Нападателят дърпаше от другата страна. След секунда вратата се отметна и ръбът й фрасна Франк в челото. Той залитна и в широко отворената рамка на вратата видя разкървавеното лице на нападателя си. А зад него друг мъж — мургав и озъбен. Въздухът беше изпълнен с миризма на хлороформ.

Страхът го караше да побегне, но футболните му навици го спасиха. Знаеше как да напада. Наведе