глава и се втурна срещу двамата.
Атаката ги изненада и те се дръпнаха. Той се хвърли върху тях и в следващия миг и тримата се затъркаляха по стълбите.
— Какво правите? — викна някой.
Нападателите на Франк се хвърлиха към входната врата, като изблъскаха Карлос — съседа му — и разпиляха покупките му.
Франк се хвана за перилата, изправи се и се втурна на улицата, но вече беше късно. Видя само как мъжете скачат в един черен микробус. Затича се след тях с надеждата да се доближи достатъчно, за да успее да види регистрационния номер, но микробусът потегли и се скри зад ъгъла.
— Боже Господи — изпъшка той.
Карлос дотича до него. Държеше една смачкана маруля и дишаше тежко.
— Франк! Какво става?
27.
Узи Вилас бе свършила по-голямата част от подготвителната работа в ЦКЗ и Ани бе доволна.
Електронният микроскоп сканира площ с размер приблизително една милионна част от милиметъра. Вирусите са изключително малки — няколко милиона вируса могат да се съберат в една точица. Когато обаче се намират в тъкан или кръв, те се разпръскват. Нещо повече, броят им зависи от състоянието на инфекцията. За да могат да се открият вируси, които да бъдат наблюдавани без дълго и изнурително търсене, се култивират вирусни проби, най-често в пластове от клетки на бъбреци на маймуна. След това се концентрират във високоскоростни центрофуги. Понякога вирусите се репродуцират чрез технология, наречена PCR.
Вирусната проба, която Узи бе осигурила за себе си и за доктор Киклайтър, вече беше концентрирана, след това гранулирана и полученият материал бе впръснат в колофон. Получилите се мънички твърди топчета бяха поставени в епруветки, епруветките бяха опаковани в памук и поставени в метален контейнер, на капака на който имаше знак за биологична опасност.
В НЗИ работеха няколко специалисти по електронна микроскопия. Ани ги използваше често, защото не обичаше да прекарва времето си пред електронния микроскоп в търсене на отпечатъци от вируси. Самият микроскоп беше тромаво устройство с размерите на телефонна кабина и се намираше в мазето. Поради необходимостта от абсолютна неподвижност, стаята бе напълно изолирана и балансирана върху специални подпори. Това беше, което Ани не харесваше в нея — че е мъртва стая с атмосферата на захлупена стъкленица. Да прекарваш времето си в нея беше все едно да си жив погребан.
Тя остави вещите си в офиса и мина през досадната процедура по обличане на стерилни дрехи. След това постави една топчица на подложката и завъртя към нея диамантеното острие, което започна да отрязва многобройни люспички с дебелина един ангстрьом. Машината ги разпръсна в течност. След това идваше сложната част — да се извади малката кръгла „решетка“, която след това да бъде сложена под микроскопа, и да се постави върху нея една от вирусните проби. Самата „решетка“ представляваше мъничък диск с диаметър шест милиметра — колкото малко копче или хапче. За нея имаше специална вдлъбнатина под системата за наблюдение. Проблемът бе да се хване този диск с микроскопични пинсети и да се „грабне“ или „загребе“ една от плуващите люспички вирусен материал. Тя трябва да се извади от разтвора и да бъде закрепена добре към повърхността на „решетката“. Ани се вгледа в плуващите люспички вируси и потърси някой с отблясък на злато. Златистите са най-тънките люспи и поради това — най-добрите. Колкото по-тънка е люспата, толкова по вероятно е да успееш да изолираш вирусна проба, която да подлежи на разпознаване.
Две проби паднаха от ръба на диска и трябваше да бъдат отхвърлени. Третата се разкъса, когато се опита да я закрепи на решетката. След това, когато без малко да успее, тя започна да кашля — в най- неподходящия момент, точно когато бе закарала „решетката“ под една чудесна златна люспа. Загуби я, разбира се, и й бяха нужни още три опита, преди да успее. Господи, вече й се повръщаше от този грип!
Сега щеше да види как точно изглежда. Постави решетката в „кутията“, пъхна я в микроскопа и го включи. Отне й почти час да открие това, което търсеше, а когато го откри и засили увеличението, за известно време то й се изгуби. Когато най-сетне отново го откри, тя се намръщи.
Вирусът на грипа прилича на топка с много шипове и бучки. Шиповете са антигени, които се закачат за слизестите мембрани на дихателния тракт. При всеки щам на вируса шиповете имат различна форма. Когато имунната система е предупредена за определен щам от предишна инфекция или ваксинация, имуноглобулинът на тялото разпознава шиповете и реагира, като ги обвива и неутрализира. В случая на вирусната проба, която тя наблюдаваше, шиповете обаче изглеждаха… странно. Не приличаха на нито една грипна проба, която бе виждала. Изглеждаха някак си хлъзгави — лепкави и неразличими, сякаш протеините на повърхността бяха покрити с желе.
Ани се намръщи. Често човек не може да е сигурен какво точно вижда през микроскопа. Нещата стават по-ясни, когато направиш снимка. Тя направи микрография. Някои от по-новите машини са свързани с компютри и позволяват на оператора да запамети серия от образи, които след това могат да бъдат оцветени и подложени на различни визуални манипулации, които изчистват изображенията. Времето за използване на тези машини беше строго разпределено, като времето за гледане през световно известен телескоп. Ани работеше със стара машина. Тя беше направена така, че произвеждаше негатив на стъклена плака. След това той можеше да бъде увеличен като всеки фотографски негатив. Ани направи няколко позитивни отпечатъка, защото беше сигурна, че ЦКЗ ще иска копие. Закачи ги да съхнат и взе един от мокрите отпечатъци. Искаше да го сравни със съществуващите микрографии на А/Пекин/2/82, които се намираха в базата данни на компютъра.
Влезе в една от централните бази данни на НЗИ и си проправи път към визуалния архив на образци на грипни вируси. Натисна бутона за търсене и изчака страницата да се зареди. Това й отне ужасно много време, защото компютърът беше стар и бавен. Когато А/Пекин/2/82 се появи на екрана, тя поклати глава. Беше идентично на изображението на нейната микрография — и все пак не беше същото. Образът на екрана беше ясен и чист, за разлика от неясните очертания от снимката. Същевременно
Узи й бе дала и слайдове от имунофлуоресцентните проби на вируса. Това беше начинът, по който се идентифицираха повечето грипни щамове. Пробите се подлагат на антитела от известни щамове, отбелязани с радиоактивни маркери, които ги правят флуоресцентни. Под флуоресцентен микроскоп, когато антителата от определен щам се сблъскат с антигени от същия щам, вирусът светва ярко като неон.
В този случай това, което видя, беше много странно. Доста вирусни частици светнаха, но с приглушена светлина. Не така блестящо, както бе нормално. Освен това трябваше да има много повече вирусни частици, отколкото тя виждаше в бледите светлинки. Сякаш част от вируса бе невидима за антителата, а дори и когато бе видима, ефектът на маркера бе значително намален.
Тя изтича при доктор К и после двамата разгледаха пробите на Узи под флуоресцентния микроскоп. Доктор К искаше да се убеди, че в оригиналния слайд няма аномалии. Всичко обаче се потвърждаваше — не плътен облак от ярки звезди, а малък рояк от приглушени светлинки.
— Да го вземат дяволите — каза той. — Сякаш рецепторите по някакъв начин са възпрепятствани да обвият антигените.
Тъй като известните антитела са маркирани, видима флуоресцентна реакция протича, когато те открият специфичните за тях вирусни антигени и ги убият. В този случай антигените бяха там. Вярно. Но антителата не ги откриваха.
— Аз мисля, че това… — каза Ани, — че отхвърля В-клетките.
— Нищо чудно, че хората са боледували толкова дълго. И ти мислиш, че някой е направил комбинация, за да потисне имунната реакция?
— Е, ако не да я потисне, поне да я забави. Искам да кажа, че след като виждаме тези приглушени реакции, може би и В-клетките евентуално ще ги видят.
— Така е.
