— Ще те науча. Важното е да започнеш, нали знаеш? Всичко друго е само загуба на време.
Сузана го гледаше.
— Добре, да започваме. Малък удар. Хайде, миличка, то е както ти го казах. Иначе детенцето ти…
Тя замахна. Той ловко се отмести и погледна часовника си.
— Добре, това е началото. Но удряй по-силно, миличка! Хайде! Давай!
Тя знаеше как да се бие. Беше израснала с трима братя и единият от тях беше бияч. Не можеше обаче да удари Соланж. Всичката й сила стигаше само да не изтича до Белинда и…
Звезди! Внезапно видя звезди. Соланж я удари в челюстта с ляв прав, а след това я завъртя с десен, който й изкара рояк звезди пред очите. Тя невярващо отстъпи. Брат й никога не би я ударил така.
— Хайде, миличка, ела насам. Бий се! И мисли!
Тя усещаше кръвта в устата си. Очите й се напълниха със сълзи.
Соланж й нанесе удар с лявата ръка, който тя пое с рамото си, а след това десен, който тя избегна, като отскочи назад.
— Добре! Остават две минути.
„Каза, че ще го остави там където е. Каза, че ще го остави в торбата!“
— Не е зле — каза Соланж. — Но трябва да влезеш в близък бой, миличка, или ще пострадаш. Просто аз съм по-силен, разбираш ли?
Тя се въртеше в кръг около него, опитваше се да се задържи извън обсега на ръцете му, но не успяваше. Той нападаше и нанасяше поредица крошета в раменете.
— Не бягай, когато те нападат, миличка. Това е важен урок. Когато някой тръгне срещу тебе, върви срещу него. В противен случай… — Той спря насред изречението и й нанесе три бързи крошета, които избиха няколко от зъбите й и напълниха устата й с кръв. След това се извъртя, настъпи и я удари толкова силно в корема, че тя имаше чувството, че я е пронизал телеграфен стълб.
Внезапно се оказа коленичила, задавена от болката, която усещаше, почти без да може да си поеме дъх.
— Минута и двадесет секунди — каза Соланж, изправен над нея. — Хайде, Сузана! Изправи се или ще дам допълнително време.
Тя все още не можеше да диша, но направи това, което й каза. Изправи се и с наведена глава се хвърли към ръцете му — и го сграбчи. Това го изненада и тя се възползва от момента, за да го удари два пъти, като втория път го улучи в челюстта.
Държеше го толкова здраво, колкото можеше, хванала го с две ръце зад гърба. Завъртяха се и тя видя лицата на другите — те пулсираха в пластмасовите торбички и я гледаха. Нещо обаче липсваше. И докато се стараеше да удържи много по-силния от нея Соланж, тя разбра какво е то и се паникьоса — малкият Стивън вече не плачеше.
— Тридесет секунди, миличка. Не ме разочаровай.
Тя замахна към него с цялата си сила, но той се отдръпна и тя не успя да го удари. След това Соланж обсипа главата й с бързи удари — в устата, носа, брадичката, в бузите — удар след удар, които я завъртяха в кръг, изпълвайки очите й със звезди.
Едва стоеше на крака, с треперещи колене. Бавно вдигна ръкавиците към лицето си и докосна бузата си, сякаш за да провери дали все още е там. Замаяна видя как той завърта дясната си ръка като бейзболист или като някакъв герой от анимационен филм и се подготвя да я удари така, че тя да отлети в космоса.
А след това той й се усмихна, пристъпи и като младоженец на сватба я прегърна и я вдигна.
— Не беше лошо, миличка. Съвсем не беше лошо.
После се обърна към другите и със злорада усмивка изкрещя:
— Какво правите с тези торби на главите? Защо сте толкова грозни? Свалете ги! Тъпанари с тъпанари!
Те свалиха торбите и всички започнаха едновременно да се смеят и да си поемат дъх. Господин Ким ръкопляскаше. Сузана падна на колене до Стивън и с треперещи пръсти разкъса торбата, в която го бяха напъхали.
След миг детето беше в ръцете й и плачеше, а тя бе толкова щастлива, че също се разплака и с благоговеен поглед към Соланж си помисли:
„Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“
26.
— Ще се върна в пет — каза Ани. — Ще ми се обадиш, ако ти призлее. Нали обещаваш?
Франк седеше пред телевизора в хола на Ани и си мислеше, че му говорят от екрана.
— Франк?
Той се намръщи и се наведе към телевизора. От екрана му говореха, но трябваше много време думите да стигнат до съзнанието му.
— Лошо ли ти е?
Той се обърна към Ани. Думите й също пристигаха в мозъка му с малко, но подчертано закъснение, сякаш му се обаждаше по телефона от края на света.
— Нищо ми няма — каза той и пак се обърна към телевизора. Водещата каза нещо съвсем неразбираемо.
— Ако искаш, няма да ходя на работа днес. Наистина.
— Нищо ми няма — каза Франк.
Като по чудо изведнъж му стана добре и съзнанието му се проясни. Лекарите го увериха, че скоро ще се оправи. След няколко дни. Въпреки че били възможни спорадични помрачавания на съзнанието.
— Как си? — попита Ани. Беше облечена за работа — в един от костюмите си на учителка от детската градина.
Наведе се да го целуне и той я придърпа към себе си, като сбърчи лице от тежестта й.
— Стой при мен — каза той отпаднало. — Зле ми е.
— Франк…
— Добре де, махай се!
След като бе упоен, Франк попадна в едно психиатрично отделение в Джорджтаун. Това бе клиника, оборудвана за лечение на пациенти със силни халюцинации. Беше се опитал да се бори с медицинския екип, който дойде след паникьосаното телефонно обаждане на Ани. Всичко това Франк си спомняше като отчаян опит да се отърве от хора, които го натискат, за да го нарежат на парчета. Когато полицаите пристигнаха да изяснят случая, той нападна и тях. Саабът бе извлечен на буксир от средата на шосето, където бе задръстил движението.
Необходим бе цял ден и цялата упоритост, на която бе способна Ани, за да убеди властите, че Франк всъщност е жертва на престъпление, а не наркоман, срещу когото трябва да бъде повдигнато обвинение за нападение над полицай. Саабът бе огледан, взеха всички възможни пръстови отпечатъци, а коженият калъф на волана бе свален и изпратен за изследване.
Предположението бе, че наркотикът, идентифициран като използвано от военните психотропно вещество, наречено BZ, е бил вкаран в организма на Франк чрез DMSO — промишлен разтворител, понякога използван от атлетите като супермехлем, тъй като прониква директно в кръвообращението. И който може да се използва за вкарване през кожата на лекарства — или отрова.
След четири дни в психиатричното отделение Франк бе преместен в обикновена болнична стая. След още два дни го пуснаха, макар и натъпкан с успокоителни, за да снижат остатъчните ефекти на това, което в епикризата бе записано като „остро отравяне през кожата“.
Тялото му страдаше от неизбежните ефекти от опитите на четирима здрави мъже да задържат буйството му. Поне обаче вече не пикаеше кръв. Отиде до банята — чувстваше се като старец, — наплиска лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Първия ден след „инцидента“ лицето му приличаше на току-що начукана пържола, но сега подутините бяха изчезнали, освен около очите, които все още бяха обградени от подпухнали кръгове. Със сини жилки. Имаше и белези по долната си устна — беше я хапал.
