— Каква?
— Обадил се у тях. Те винаги се обаждат у тях. Точно като извънземните.
Соланж кимна, доволен от отговора.
— Значи Крамър е покривал телефоните?
— Той работи с един телефонен хакер — каза Белинда. — Мисля, че или се е включил в линията, или по някакъв негов си начин е успял да установи самоличността на обаждащия се. При всички положения обаче са успели да го открият в Мотел 6 в Джърси.
— И къде е той сега? — попита Соланж.
Белинда кимна към лабораториите.
— В амбулаторията. Докторът му набута толкова халцион и торазин, че едва ли би могъл да проговори. Ако искаш да говориш с него, първо трябва да го свестят.
Соланж поклати глава.
— Не искам. Просто го дръжте в това състояние.
„Толкова е хладнокръвен“ — помисли си Сузана. Соланж стоеше с глава, леко наклонена назад, и полузатворени очи, като че ли беше музикант, слушащ нечие чуждо соло. Но когато се раздвижеше, нещата бързо започваха да се развиват в негова полза.
„Той е като котка — помисли си Сузана. — Но не и като тигър.“
Соланж беше над един и осемдесет и гъвкав като змия. Носеше избелели джинси и туристически обуща, бяла риза с навити до лактите ръкави. Лицето му бе обрасло с тъмна четина, а черната му коса се нуждаеше от подстригване. Под гъстите му вежди светеха ахатови очи със сив оттенък.
„Цялата работа е в очите — помисли си Сузана почти на шега (но не съвсем). — Оттам идва силата му — не от това, което казва, а от начина, по който те гледа, когато все едно казва: «Ти си единствената, която разбира, единствената която наистина разбира». И когато чуеш това или го видиш, или го почувстваш, все едно че си се влюбил.“
Това не беше трудно. Соланж бе най-привлекателният мъж, когото бе виждала. Не че беше красив — не и в обикновения смисъл на тази дума. Не можеше да бъде „красив“ заради носа, който преди доста години беше счупен и не бе зараснал правилно. Резултатът бе орлова външност, която в комбинация с очите му му придаваше изглед на хищник дори и когато се смееше.
Второто беше Гласът. Дълбок като бездна. Когато го гледаше, когато го слушаше, когато го усещаше, Сузана знаеше, че стои до велик човек. Или до множество велики мъже. Понякога вестниците го сравняваха с Хитлер или Гайдаря2, Джон Мюр и Куут Хууми (кои пък бяха тези? — беше решила да провери в справочника).
Всички споделяха чувствата й. Също като нея те бяха вдъхновени от Соланж (и малко се бояха от него).
Освен малкия Стивън, Сузана и техния гуру на терасата имаше още петнадесет души. Всеки от тях беше „на служба“, което означаваше, че животът им протича изцяло в рамките на организацията. По едно или друго време всички те бяха пътували на „Кристалния дракон“, а след това бяха споделяли храна и легло, нелегални квартири и кодове, тайни и престъпления. Те бяха комунари на пълно работно време и бяха всичко един за друг — семейство, любовници, приятели. Не притежаваха нищо освен самите себе си и единствените им вещи бяха общи. Дори и миналото им не беше тяхна собственост, защото всеки от тях имаше една и съща символична рождена дата — датата, когато бяха постъпили „на служба“.
Докато бебето сучеше, очите на Сузана се местеха от един човек към друг. С изключение на самата нея и на още един човек всички останали бяха или началници на отдели, или заместници.
В рамките на Храма тези хора бяха легенди и Сузана ги познаваше почти всички. Мършавият мъж с пожълтели от тютюн пръсти беше Сол, който ръководеше отдела, в който работеше тя — Отдела за специални задачи. От двете му страни стояха заместниците му — Антонио, Белинда и Джейн — които отговаряха за Проучвания, Операции и Сигурност.
Верушка, за която се говореше, че е любовница на Соланж, и която беше толкова секси, че Томи можеше „да я помирише дори през стената“, отговаряше за привличането на нови членове.
Освен Верушка и екипа за специални задачи присъстваха директорите и заместник-директорите на Банки и Комуникации, както и шефовете на Администрацията, Техническите служби и Съдебни спорове. Сузана знаеше кои са те, но не им знаеше имената — поне не на всички.
Имаше и една личност, която изобщо не познаваше — японец или нещо подобно, който очевидно бе не на мястото си. Облечен в черен костюм, бяла риза и връзка, той стоеше настрани от другите и мълчаливо ги наблюдаваше.
— Какво стана с родителите? — попита Соланж.
Белинда се обърна към един дългокос младеж, който отегчено седеше до стената.
— Фред?
— Те знаят, че е тук — каза адвокатът, — но не могат да направят нищо. Той не е длъжен да се вижда с тях или да говори с тях. На двайсет и три години е. Освен това имам писмена декларация от него, в която се казва, че всичко е наред. Всъщност ще я имам, след като бъде напечатана.
— Мислиш ли, че ще я подпише?
— Той я подписа преди пет години, когато постъпи на служба. Всички подписаха такава декларация. При това не само една! Сега трябва само да попълним датата и да решим какво трябва да бъде написано в нея.
— Окей — каза Соланж, плесна с ръце и се обърна. — Кой е следващият? Аврам! Какво ще ни кажеш?
Шефът за отдела за Технически служби при Храма беше кръглоок руски емигрант, с лоша форма на псориазис. След като почисти очилата си с маншета на ризата си, той се изкашля и погледна късогледо към Соланж. И се усмихна.
— Готови сме.
Соланж го изгледа изненадано.
— Шегуваш се!
— Не се шегувам. Ако нямаш нищо против обаче, трябва да ти кажа, че съвсем не беше лесно. Работихме денонощно почти осем месеца — само това и нищо друго. Имахме проблеми с температурата. Имахме проблеми с компетентността и дисциплината на един-двама от служителите. Както и с ваксината! — Той изгледа подред всеки от присъстващите. — Имате ли представа колко е трудно да се купят двайсет хиляди оплодени яйца, без да се привлече вниманието на Агенцията за контрол върху храните и лекарствените средства?
Соланж и останалите се засмяха, Аврам само леко се подсмихна.
— Да — продължи той. — Можем да започнем да ваксинираме още от утре. Или когато кажете.
Соланж притвори очи за миг, после попита:
— А Дамата?
Аврам намести очилата на носа си и примигна два пъти.
— Дамата е по-силна от всякога. И много добре се размножава.
— Казваш, че е „по-силна от всякога“. Това е на теория, нали?
Аврам поклати глава.
— Не. Това е факт.
— Как можеш да си сигурен в това?
— Защото правихме опити — не масови, но в лабораторията. Те показват — без изключение — едно и също. Увеличили сме нивото на смъртност пет пъти.
— Как?
Аврам го погледна.
— Искаш техническо обяснение ли?
— Просто ми разкажи — тросна се Соланж.
Аврам сви рамене.
— Маркирахме генома през октомври. След това се опитахме да намерим начин — как да го кажа? — начин да направим вируса подобен на Стелт — невидим или почти невидим за имунната система.
— И какво стана?
