щеше да влезе в насрещното движение и да се блъсне в някоя кола. Това, че нямаше причина да обърне кормилото наляво, не беше толкова важно. Важното беше, че можеше. Тази възможност бе ужасяваща, защото много хора щяха да бъдат наранени. Ако пък, преди да завърти волана, увеличеше скоростта, колата можеше да се качи на тротоара и да смачка един Господ знае колко хора.
Навсякъде щеше да има кръв.
Страхът, който изпитваше, беше като главозамайване, ирационално и неконтролируемо. Всеки би могъл да върви по права линия, но опитайте се да го направите по перваза на балкон на трийсет метра над улицата — и ще паднете.
Точно така се чувстваше — сякаш ще „падне“, сякаш съзнанието му го тласкаше към невидим ръб над бездна. Шофирането бе невероятно сложно нещо — все едно да се опиташ да разтриваш с две ръце корема си, докато си чешеш главата. Толкова много неща можеха да се объркат, при това толкова лесно — и с толкова фатален резултат. Как можеше човек да се справи с това? Как можеше да обръща внимание на толкова много неща едновременно? На спидометъра и скоростите на амбреажа, на спирачките и газта, на другите коли, на светофарите, на хората, пресичащи улицата. Светът се бе превърнал в огромна вълна от места и събития, изпълнени с последствия.
„Давя се в тази вълна“ — помисли си Франк.
Другият проблем беше, че липсваше много важна част от него самия — позицията му към света или перспективата, от която го гледа. Сякаш бе забравил не толкова
Внезапно разбра причината — бе забравил гледната си точка. Бе забравил какво е да си Франк Дейли и забравяйки това, не можеше да си представи, че ще се върне обратно. Целият му речник на живо същество бе изчезнал и сякаш да бъде това, което е той самият, означаваше опит да проговори на език, който никога не е учил. Това бе извън възможностите му. Целият той бе извън възможностите си.
Това го изпълни с ужас, от който не можеше да се измъкне — той идваше някъде отвътре, от място, където Франк би трябвало да се намира и където сега нямаше нищо. Дупка.
Разбира се, че знаеше какво се е случило. Бил е упоен. От Стърн, от Ани или от младата жена, която бе влязла в колата му. Жената с бебенцето и с ослепителната усмивка. Разбирането за това обаче не го утешаваше. Който и да го бе направил, му беше взел всичко, така че не бе останало нищо. Той
Ужасно много време щеше да му трябва да стигне до апартамента си, а трябваше да стигне там и да си почине.
Така че нанесе сразяващ удар. Саабът навлезе в насрещното платно и потегли по оживената улица, разпорвайки движението като разтварящ се цип. Един мъж в официален костюм се хвърли върху тротоара. От всички посоки звучаха клаксони. Покрай него профуча ресторантът „Чийф Айк Мамбо“, последван в бърза поредица от „Попийс“, „Микс Текс“, „Крес Стар Банк“ и някаква сбирщина, дръпнала се от светофара на Осемнадесета и „Колумбия“.
Трябваше да си легне. В леглото щеше да му е хубаво. Първо обаче трябваше да паркира колата, а при тези обстоятелства нямаше начин да го направи. Дори и да намереше свободно място, паркирането на сааба щеше да е като приземяване на космическа совалка — маневриране на един тон стомана през трите измерения, като използваш само ръцете и краката си. Това беше невъзможно. Никой не можеше да го направи. Затова той натисна спирачките и с двата крака и спря колата извита насред улицата.
Излезе и включи фаровете — по този начин после по-лесно щеше да открие колата.
Изненада се колко е замаян. Като че ли главата му се пързаляше на ролкови кънки. Някакъв човек вървеше срещу него по тротоара, заговори го тихо на испански, след това се отдръпна изплашен от нещо в очите му.
Миг по-късно (може би беше по-дълго — може би беше чак след час) седеше в апартамента си и прослушваше телефонните съобщения.
Франк! Дженифър се обажда. За тези разходи за сателитите… Шегуваш ли се? Обади ми се.
Следващото съобщение:
Ей, Франки! Обажда се чичо ти Сид. Слушай, на всички ни е много гадно заради баща ти, но… Много се радвах да те видя и… Знаеш ли, не се дръж така дръпнато!
Третото съобщение беше от жена, която искаше да му пожелае всичко най-хубаво:
Здрасти! Днес следобед се срещнахме. Искам само да ти пожелая на добър път и… о, да! Искаш ли да се върнеш? А да останеш? Може би все още ще измислим нещо!
След това телефонът звънна, телефонният секретар се включи — и беше Ани.
— Франк, аз съм. Притеснена съм за това вещество върху волана. Нали ще ми се обадиш? Или може би… може би аз да дойда?… Вкъщи ли си? Обади се!
Нямаше начин. Телефонът пулсираше и почти дишаше в тъмнината. А ръцете му — Господи, ръцете му! С ръцете си можеш да направиш толкова ужасни неща…
25.
Базата
23 май
Щабът на Храма се намираше в двора на бивше частно училище на трийсет километра от Лейк Плесид в една дълга извита долина, зад внушителна ръждясала ограда.
След като се минеше през портала, асфалтовият път се извиваше през малка смърчова горичка и стигаше до полянка, която играеше ролята на паркинг. Оттам чакълен път водеше през мрачна гора и излизаше на подстригана ливада, където под полегат хълм имаше малко езерце с тъмна вода.
На западния край на ливадата имаше няколко бели постройки, които в миналото бяха приютявали преподавателите в училището, а сега бяха запазени за старшия състав на Храма. Близо до тях две очукани общежития даваха подслон на редовите членове на вътрешния кръг на Храма.
По-внушителни бяха лабораториите. Те бяха комплекс от свързани стъклени и стоманени конструкции. В тях се намираше амбулаторията на Базата, столовата, административните офиси, научните лаборатории и производствените халета. От тях Храмът ръководеше международните си операции, които включваха производство на различни витамини, хомеопатични мехлеми и продукти за ароматотерапия.
На върха на хълма, с пълна видимост към целия комплекс, бе къщата на директора на училището — прецизно реставрирана сграда с прозорци, разделени с колони, и с грижливо поставени по тях декоративни дървени решетки, които подкрепяха пълзящите лозници.
Сузана седеше на покритата с плочки тераса под свод от розови глицинии, гледаше планините и чакаше да се успокои. Проблемът беше, че нямаше представа защо е тук. Това, което я изнервяше, беше, че имаше слухове за терасата и за нещата, които са се случвали на нея.
Всичко това обаче бяха само слухове, нали?
Истината беше, че да те повикат в щаба на Храма почти винаги означаваше нещо добро. Соланж понякога уреждаше женитби между състава и когато това се случваше, винаги бе обявявано на терасата. Тази тераса беше и мястото, където се даваха награди и се поставяха специални задачи. Да, това сигурно бе причината и тя да е тук — за нещо добро. В края на краищата, за какво друго можеше да бъде? Беше направила всичко, което се искаше от нея — в Райнбек, Лос Анджелис и Вашингтон — и всичко бе минало без проблеми. От друга страна, същото бяха направили и Томи, Вон и всички други. Защо тогава само тя бе повикана да дойде в базата? Защо само тя от целия екип седеше на терасата?
Малко срамежливо, защото Стивън сучеше от гърдата й, тя погледна към Соланж, който разпитваше Белинда за някакъв изменник.
— Как го откри?
— Намери го частният детектив. Бил в някакъв мотел и направил грешка.
