Разказал им всичко.
— И какво било то?
— Прехвърлял пари. Големи суми пари по различни сметки, така че никой да не може да каже откъде са дошли.
— И това са… пари на Чосон Сорен?
— Да.
— И къде е този човек?
Стърн издуха кръгче дим към тавана.
— Прецакаха нещата. Вместо да разнищят случая, митниците го депортираха. Веднага след това той се качва на самолета за Нарита и толкоз. Изобщо не е напускал залата на митниците. Жена му с двете им деца останали при паспортния контрол. Всичко, което останало след него, били куфарите, оставени на количка насред залата. Край на историята.
— И не са го открили?
— Не. Нали ви казах: край на историята.
— Ей! — викна Ани. Бе се изправила до прозореца с чашата чай в ръка и викаше на някого отвън. — Ей!
— Какво става? — попита Франк и бързо отиде до нея.
— Някой бърника в колата ти!
Той погледна и видя, че е права. Саабът беше до тротоара пред блока и шофьорската врата зееше. Някаква жена със синя рокля се бе вмъкнала до кръста в колата му.
Той изскочи на стълбите и затича надолу. След секунди бе на улицата. Вратата на колата му бе затворена, а жената вече се беше отдалечила на двадесетина метра. Буташе бебешка количка.
— Чакайте! — извика франк и се втурна след нея. — Ей! Чакайте малко!
Жената се обърна и вдигна ръка над очите си, за да ги заслони от блясъка на слънчевите лъчи. Той видя, че е млада, почти момиче, и невероятно красива.
— Какво има? — попита тя и му се усмихна обезоръжаващо.
Той установи, че се е задъхал повече от възбуда, отколкото от тичането, и че гласът му е прегракнал.
— Извинете, но… погледнах през прозореца и… вие… нали разбирате… бяхте в колата ми.
Усмивката й стана още по-широка.
— Ваша ли е колата? — Тя залюля количката, за да успокои бебето.
— Да — каза Франк. Чувстваше се малко глупаво при това нейно дружелюбие. — Моя е.
— Просто ви загасих фаровете. Бяхте ги оставили включени.
— Така ли? — Той се замисли за секунда. — Защо да ги включвам посред бял ден?
Тя поклати глава и той видя, че очите й са зелени.
— Не знам. Да не сте минавали през някой тунел?
Бебето изгука и Франк го погледна. Не можеше да разбере дали е момче, или момиче, но и то като майка си бе прекрасно.
— Какво сладко детенце — каза той.
— Благодаря! — отвърна тя и гордо вдигна глава, след това побутна количката. — Трябва да тръгвам. Татко му се прибира.
— Е… Благодаря ви — каза Франк.
Като се върна пред блока на Стърн, видя, че фаровете на колата са изключени, което беше добре (въпреки че акумулаторът може и да беше сдал багажа). Щеше да разбере това след малко — първо трябваше да вземе Ани.
— Кой беше? — попита тя, когато Франк се качи.
— Някаква жена. Бил съм оставил фаровете включени и ги изключила.
— Включени?
— Да.
— Не видях да светят.
— Е, тя каза, че светели… — Той се обърна към Стърн и му подаде ръка. — Трябва да тръгваме. Много ви благодаря за помощта.
— Няма нищо.
— Ако се наложи, мога ли да ви се обадя?
Стърн се замисли.
— Да… но ако продължавате с Храма, не ми се обаждайте от дома си. И, за Бога, не идвайте просто така — без предупреждение. Изпратете димни сигнали или нещо от тоя род.
Франк се засмя.
Когато стигнаха до колата, Ани продължаваше да клати глава.
— Сигурна съм, че не беше оставил фаровете включени.
— Добре де, не съм. И какво? Чу ли какво каза той? Това за „Чосон“? Петдесет милиона долара! Какво може да означава всичко това?
— Нямам представа — каза тя. — Повече ме интересува тази фабрика за витамини.
Той отвори вратата на сааба и седна зад кормилото. Докато пъхаше ключа в стартера и го завърташе, Ани говореше нещо за микрокапсулирането.
Саабът запали с гръмко буботене, но този звук бе почти заглушен от възгласа на Франк:
— Какво е това, по дяволите?!
Ани го погледна и видя, че е вперил поглед в ръцете си, които, както и воланът, бяха изцапани от някаква прозрачна мазнина.
— Какво е това? — възкликна Ани.
Франк вдигна ръце пред себе си като някой католически светец.
— Нямам представа. Но е гадно. Подай ми една кърпа отзад, ако обичаш.
Ани се пресегна към задната седалка, където имаше кутия с хартиени кърпички. Сграбчи една шепа и му помогна да изчисти мазнината от пръстите и волана. После Франк пъхна кърпичките под предната седалка, включи на скорост и потегли към къщата на Ани.
— Тя го е направила — каза Ани.
— Кое?
— Намазала е това нещо по волана. Ти за кое си мислиш, че говоря?
— Не знам какво да мисля. Казах ти, че е гадно.
Ани настръхна.
— Нещо не е наред.
— Тя беше с бебе! Сигурно е нещо бебешко. Някакво кремче.
Когато стигнаха до къщата й, тя попита:
— Добре ли си?
— Да, добре съм — отвърна Франк. — Просто не съм във форма. Не съм ял нищо цял ден.
Ани го изгледа скептично, докато слизаше от колата, после се обърна, провря глава през вратата и попита:
— Сигурен ли си?
— Да. Или може би пих прекалено.
След това подкара към Колумбия Роуд покрай кръчми, нощни клубове, полицейски коли… Трябваше да внимава за много неща — пияниците на пресечките, уличните кучета и за кръстовището на Седма и Единадесета. Като стигна до Колумбия Роуд, с изненада усети, че се е изпотил — кисела, лепкава пот, като начало на треска. Наистина не се чувстваше добре. Сърцето му подскачаше — все едно че го гонеше сценична треска, само че не беше на сцена. Беше в колата си и адреналинът му се покачваше без никаква основателна причина. Не беше за това, че е карал бързо. Фактически караше — с колко? — десет километра в час!
Нищо чудно, че зад гърба му свиреха клаксони.
Нещо не беше наред и той знаеше точно какво: внезапно бе започнал да си дава сметка за всяка възможност и виждаше всяка възможност като заплаха. Ако например обърнеше кормилото малко наляво,
