— Кой започна да те преследва? — попита Ани.
— Храмът. Или както обичат да наричат сами себе си — „кротките“. Поставиха ме под наблюдение.
— Будалкаш ни.
— Не — каза Стърн. — Беше като на кино. Имах „опашка“. Шестнадесет часа на ден пред апартамента ми имаше кола — от шест сутринта до десет вечерта, седем дни в седмицата.
— Доста скъпо удоволствие — отбеляза Франк.
— Бях поласкан. Шегувах се с тях, когато минавах покрай колата им. След това убиха кучето ми.
— Какво?!
— О, не! — възкликна Ани. — Не и Брауни.
— Някой му даде пържола, посипана с варфарин1. Нали си го знаеше какъв беше? Ядеше всичко, стига да не е кучешка храна. Жал ми е за него… След това телефонът ми започна да звъни по цяла нощ. Независимо колко пъти му сменях номера и настоявах да не бъде включен в указателя. Така че дръпнах щепсела. След това в офиса ми започнаха да се появяват хора и да ми крещят, разбирате ли? Това не са хора, с които можеш да говориш.
— Как изглеждаха? — попита Франк.
— Приличаха на студенти. Изглеждаха
Ани примигна.
— Веднъж една жена се втурна в библиотеката, влачейки след себе си малко дете, и закрещя че ме била „спипала“ с него! Веднага след това двама души в катедрата, включително един от рецензентите ми, започнаха да получават имейли.
— Какви имейли? — попита Франк.
— О, някаква постна, безинтересна история. Поща на омразата. Примерно, един от хората в катедрата е „обратен“ — това за никого не е тайна — и естествено той получава послание, изпълнено с ненавист към хомосексуалистите. Моят рецензент е от афроамерикански произход и представете си какво получава? Всички тези глупости за християнската идентичност!
— И вашето име е било върху тези послания?
— Не. Направиха го по-фино. Подписваха се като „Белия отмъстител“ или нещо от този сорт. Това, разбира се, нямаше значение, защото ги пускаха през моя компютър и полицията можеше да ги проследи.
— И как са успели да ги пуснат през вашия компютър?
— Много лесно. Разбиват ми апартамента, когато ме няма, включват се, и толкоз.
— Това е отвратително! — каза Ани.
— Арестуваха ме — продължи Стърн. — Щяха да ме съдят! Представяте ли си?
— Но сте се оправили, нали? — каза Франк.
Стърн кимна, след това се засмя.
— Да, те се прецакаха самички. Изнасях лекция на един семинар, когато дойде един имейл. На заглавната страница пишеше: „Четвъртък, 14.15.“ Нямаше никакъв начин да съм го изпратил аз.
— И какво стана?
— Нищо. Полицаите се свързаха с адвокатите на Храма и знаете ли какво казаха те? Заявиха, че съм толкова луд, че сигурно сам съм си отровил кучето. Казаха още: „Може би е пренастроил часовника в компютъра си?“ — което всъщност не е толкова трудно. Мога да го направя, но защо? Защо да си давам този труд, когато бих могъл да изпратя посланията през анонимен компютър?
— И с това ли свърши всичко? — попита Франк.
Стърн поклати глава.
— Не, продължи няколко месеца. Изпратиха в пощата формуляр за смяна на адреса, така че пощата ми започна да изчезва, което пък се превърна в друг проблем, защото някой започна да поръчва разни неща по сметките на моите кредитни карти.
— Какви неща? — попита Ани.
— Притеснителни. От този тип, които биха могли да ти докарат неприятности само защото си в списъка на тези, които ги поръчват. Порнография с насилие. Таблетки за увеличаване на половата потентност и забременяване. Хиляди долари изчезнаха в разговори към деветстотин телефонни номера и абонаменти за брошури за северноамериканската асоциация на „Мъже обичат момчета“ и Църквата на Планината.
— Какво е Църквата на Планината? — попита Ани.
— Нацистка организация. Работата обаче е, че цяла поредица агенции за поръчки по пощата започнаха да ме преследват, да не говорим за Агенцията за борба с наркотиците и митниците.
Ани го гледаше, без да казва нищо.
— А след това подадоха жалба за клевета…
— И на какво основание? — попита Франк.
— А защо не? Могат да си го позволят. Няма да ви кажа колко ми струваше само да се измъкна от съда.
— А после?
— После — нищо. Спряха.
— Спряха? — повтори невярващо Ани.
— Да. Просто спряха. Сякаш са ми показали това, което трябва, и имат по-важни неща, с които да се занимават. Мисля, че това беше предупреждение.
— Господи! — прошепна Франк.
— Та затова съм малко параноик — добави Стърн. — И сега, след като отново пуснах Соланж в бюлетина си, вие се появявате и ме питате за Храма. Разбирате ли какво имам предвид?
Франк кимна.
— Да, напълно.
— Ще направя още чай — каза Ани, взе чайника от сандъка и го занесе в кухнята.
Стърн загледа втренчено Франк.
— Знаете ли, единственото нещо, което не направиха, е, че не се опитаха да ме убият.
— Е… има време.
— Обаче щяха да го направят, ако бях нещо повече от дребно притеснение.
— Така ли мислите?
— Сигурен съм. И го споменавам, защото… не знам колко близки сте с Ани…
Франк понечи до обясни нещо, но Стърн го прекъсна:
— И не искам да знам. Просто искам да кажа, че трябва да внимавате. Заради нея.
— Ще внимавам — каза Франк. — Защото и аз имам слабост към нея. Това обаче, което най-много би ни помогнало сега, е информация.
Стърн вдигна рамене.
— Какво повече мога да ви кажа? Какво всъщност знаете?
— Соланж е швейцарец.
Стърн кимна.
— Дошъл е в Щатите през 82-ра. Казват, че бил фалирал.
— А защо е напуснал Швейцария?
— Мисля, че му е трябвало по-широко пространство, а в Швейцария са се засилвали клаустрофобските настроения. Кандидатирал се за парламента от Зелените и разцепил партията, като настоявал за крайни позиции, което вбесило много хора. Горе-долу по същото време бизнесът му се е провалил.
— Какъв е бил бизнесът му?
— Имал клиника за хомеопатия в Монтрьо и двама от пациентите му умрели от бъбречна недостатъчност. Някаква билкова терапия, която дала обратни резултати.
— И след това дошъл в Щатите.
— Да, дошъл в Щатите и отворил клиника в Лос Анджелис. Замогнал се. Включил се в политиката за опазване на околната среда. Започнал нещо, наречено „Вердюр“, нещо като мъничко „Преди всичко Земята“. Но доста по-тайнствено. Започнали да пишат за него. Събрали се и последователи. Започнал да изнася лекции в САЩ и в чужбина.
