Конниците на Апокалипсиса

— И след това какво?

Цигарата на Стърн от доста време бе изгаснала, затова той запали друга и издуха струя дим над главата на Франк.

— Ставал по-известен. Все по-известен. Мисля, че някъде към 92-ра… един човек — работел за сектата на Муун — поел „жезъла над новоприсъединилите се членове“.

— Какво точно разбираш под „жезъл“?

— Те имат „жезли“ за всичко: финанси, набиране на нови членове, разузнаване.

— Разузнаване?

— Да, те имат едно от най-добрите разузнавателни бюра. Във всеки случай този човек от сектата на Муун — искам да кажа, че преди това е бил в нея — идва, сяда и реорганизира действията им за набиране на нови членове. Изведнъж те стават наистина агресивни. И се насочват към две групи: хора на около двайсетгодишна възраст, защото те са енергични, и хора около осемдесетте, защото те имат пенсии. Изпращат доброволци „да помагат“ на самотни майки, „да съветват“ деца, които имат проблеми с наркотиците, и „да се грижат“ за възрастните. Това, което всъщност правят обаче, е, че се доближават до твърде много уязвими хора, които е най-лесно да бъдат привлечени. Дори създават клубове на „самотните сърца“ в няколко града, само и само да уредят срещи между свои членове и хора, които биха искали да бъдат завербувани за каузата.

— Разбирам — каза Франк.

— Наистина е невероятно. Платили са десет хиляди долара за база данни, съдържаща имената на хора, затънали в дългове. Искам да кажа — хора, които наистина са загазили. Прегледали „кредитните истории“ и направили досиета за всеки поотделно. После почукали на вратите им и обещали да им покажат изход. „Вие сте жертва — казвали, — не вие сте виновни. Америка е виновна! Америка с главно К. Консуматорското общество! Стегнете си куфарите, изгорете си сметките и елате при нас. Ще получите работа, приятели, и място където да живеете.“ Така и станало. Само че забравили да споменат, че за работата всъщност не се плащало, а местата за живеене били общежития, където хората спели по четирима в стая. Не че това имало голямо значение. По това време успели да привлекат много хлапаци и старци в организацията и те спели по четири часа на денонощие. При това не всяка нощ! — Стърн спря, за да си поеме дъх. — Това е изключителна операция по набиране на кадри.

— И какво после? — попита Франк.

— Достигат критичната маса. Появява се това екологично нещо, наречено „Вердюр“, което има може би двеста членове. Две години по-късно има хиляди души с изцъклени очи и те се наричат Храм на Светлината.

— Къде е захарта? — попита Ани от кухнята.

— Май нямам — отвърна Стърн.

— Колко души членуват в Храма? — попита Франк.

— Според тях — отвърна Стърн — трийсет хиляди. Но всъщност? Може би едва една четвърт от тази цифра. Дори и те обаче се делят на „вътрешен“ и „външен“ кръг.

— И как работи всичко това?

— Както може да се очаква. Хората отвътре са твърдолинейните и са на пълен щат. Може би хиляда души в пет-шест града. Плюс тези в базата. Там са около триста.

— Къде?

— В базата. Край Лейк Плесид. Купили са частно училище и са го превърнали в нещо като щаб.

— А външният кръг?

— Те изпращат чекове, абонират се бюлетините им и купуват витамините на Соланж.

— Разкажи ни за това — помоли Ани, докато влизаше с кана чай. — Разкажи ни за фабриката за витамини в базата. — После постави подноса върху сандъка, наля си една чаша и седна до прозореца.

— Няма нищо особено — продължи Стърн. — Правят хомеопатични мехлеми и препарати за ароматотерапия. Женшен. Хвойново масло. И витамини.

— И това им докарва големи приходи?

— Все някакви. Освен това те имат и патенти.

— За какво?

— За постепенно усвояване. Поставяте химикалите в полимери, така че те се разграждат в различно време.

— Какъв вид химикали например? — попита Франк.

— Всякакви видове. Болкоуспокоителни. Инсулин. Витамин В–12. Всичко, за което може да се сети човек. На съвсем мънички хапченца.

— Има предвид микрокапсулиране — поясни Ани през рамо. Гледаше през прозореца.

— Да, точно това имам предвид. Във всеки случай казах на Франк, че има вътрешен кръг и в него има един още по-вътрешен! Това е нещо, което трябва да знаете, защото те са, които ще започнат да ви преследват — отделът за специални задачи.

— Това пък какво е?

— Шпиони — каза Стърн. — Личната разузнавателна агенция на Храма. При това са много добри професионалисти. Имат много оръжие и разполагат с много пари. При това имат достъп, срещу заплащане, до много външни хора — частни детективи, журналисти, полицаи, учени, каквото си поискате.

— Звучи внушително.

— И е. Това е кошмар! Освен това имат и специални екипи.

— За какво? За прибиране на залозите?

Стърн се подсмихна криво.

— Не. За отвличане на хора.

— Будалкаш ни.

Стърн поклати глава.

— Вижте, казвам ви само следното: ако ги раздразните, ще си го върнат. Един ден ще се събудите и… бум! Няма да ви има.

— Тази част я мразя — каза Франк и отпи от чая си. — Винаги мразя да ме няма.

— Изобщо не е смешно — изсумтя Стърн.

— Не приемам всичко на майтап, но ако се върнем към това, което говорите за парите… Откъде идват големите им пари? От витамините? От патентите?

Стърн поклати глава.

— Не.

— Плюс подаръците от членовете…

— Не са оттам — убедено каза Стърн. — Големите им пари идват от друго място.

Франк го погледна неразбиращо.

— Откъде?

Стърн загаси цигарата си и веднага запали друга.

— От Чосон Сорен.

— О, имате предвид японците от вашата брошура?

— Да. Само че Чосон Сорен всъщност не са японци. Така наричат корейците, които работят в Япония. Главно севернокорейци. Те вършат вместо японците неквалифицираната работа и изпращат повечето от парите си у дома. Това е голям източник на валута.

— Оттам ли Храмът получава парите си?

— По-голямата част.

Франк бе смаян.

— Но… защо?

— Не знам — отвърна Стърн. — Но от 95-та корейците са им дали петдесет милиона долара.

— Откъде знаете пък това?

— От един доклад на митниците. Получих го от областния прокурор в Калифорния. Проследили са един човек, който организирал верига — Лос Анджелис, Токио, Женева и обратно в Токио. Открили в него огромна сума пари в брой, за която не могъл да даде обяснение. Като го разпитали, той се „разпял“.