Полицаите си тръгнаха, а Карлос възкликна:
— Франк, ти знаеш, че това не е кражба. Ще ти кажа едно нещо: гражданите имат право да изискват от правителството. — Размаха пръст. — Не трябва да оставяш немарливостта им да им се размине. Как иначе ще започнат да работят по-добре?
Франк се опита да не се засмее.
— Прав си, Карлос. Наистина много ценя помощта ти. Ако не беше дошъл… Прощавай. Просто съм страшно скапан.
— Ще говоря с домоуправителя да се сложи нова брава на външната врата. Ще ме подкрепиш ли?
— Абсолютно.
— Не ми харесва — каза Карлос, — че някой може ей така да си прави тук каквото си ще. — Посочи ръката на Франк. — Искаш ли да те закарам до спешното отделение? Това трябва да се зашие.
— Ще се оправя. Приятелката ми ще ме закара.
Телефонът на Ани даваше заето. Франк наплиска лицето си и внимателно почисти кръвта с кърпа. След това изля половин шише кислородна вода върху ръката си — гледаше как водата пусна мехурчета и се превръща в розова пяна. После превърза пръстите си с марля и я закрепи с лейкопласт.
Телефонът на Ани все още даваше заето, така че той се качи в колата и тръгна към къщата й. Ако Ани не си беше вкъщи, Инду щеше да го пусне и той щеше да я почака. Когато почука, Инду дръпна завесата, погледна го, после бързо отключи вратата.
— Ани я няма, Франк — каза тя. — Притеснена съм. Заповядай, влез.
— Притеснена? Защо?
— О, Господи! Какво ти е? — възкликна тя, когато го видя отблизо.
Той не обърна внимание на въпроса й.
— Защо си притеснена?
Гладкото кафяво лице на Инду се сбръчка.
— Полицията се обади за колата й.
— Защо?
— Намерили са я на паркинга на НЗИ — изоставена.
— Изоставена?
— Казаха, че бронята била смачкана. Но защо не се е обадила да я вдигнат? Не може просто да остави колата си там, Франк. Притеснявам се, че може да е ранена, че може би е в болница.
— Кога стана това?
— Обадиха се, ами… преди половин час.
Франк прекара следващия час на телефона. Първо позвъни във всички болници. Ани не беше в нито едно спешно отделение. След това се обади на полицията — на столичната, в Бетесда, на парковата полиция, на полицаите в Мериленд. Никой не се беше обаждал на 911 или на другия „неспешен“ телефон да докладва за инцидент. Охраната на НЗИ беше открила колата и бе докладвала на полицията.
— Наистина се притеснявам, Франк. Тя може — не знам, просто да обикаля някъде, замаяна или нещо такова. — Поколеба се и с проблясък на надежда попита: — Може би е у вас. — Мислиш ли, че е възможно?
Той се обади. Не, не беше там, но може би беше оставила съобщение. При боричкането телефонът беше съборен. Ако се бе обадила по това време, щеше да бъде прехвърлена към гласовата му поща. Звънна там. Безизразен женски глас го информира, че има три съобщения. Първите две бяха от Ани — обажданията й от Атланта за архивния грип и опитите. Беше забравил да ги изтрие.
Третото обаждане беше само отпреди половин час и когато го чу, настръхна. Гласът бе механично променен и електронното бръмчене му придаваше нечовешки тембър.
— Нещо да ви липсва? — Последва смях. След това отвратителна, подигравателна версия на част от съобщението на Ани от предната вечер: „О, Франк, бих искала да си тук. Мразя да говоря с машини“ — Отново смях. — „Нека се договорим. Искаш ли пак да видиш приятелката си? Тръгни към Светлината, приятелче.“
— Какво? — попита Инду, когато той затвори телефона. — Обаждала ли се е? Какво става?
— Мисля, че е отвлечена.
— Какво? — Големите й кафяви очи се ококориха. Той обаче вече бе станал и беше тръгнал към вратата. —
Той спря само да помоли ужасената Инду да съобщи за изчезнало лице и изтича до колата си. Скочи в сааба и въртя, въртя, но двигателят не искаше да запали. По дяволите! В отчаянието си забрави за наранените си пръсти и удари силно с ръка по таблото. Остра болка прониза ръката му.
Слезе от колата и затича — имаше натрапчивата идея, че трябва да стигне до телефона си преди някой друг да остави съобщение. Знаеше, че мръсникът, който е оставил съобщението, сигурно е блокирал системата за идентифициране на обаждащия се, като е използвал *67. Системата на гласова поща на Франк обаче беше Омнипойнт, която заобикаляше блокиращото устройство и показваше телефона на последния обадил се. Слава Богу, беше затворил, преди системата да отговори, когато се обади от Ани. Изтича нагоре по стълбите и го откри. Номератор 914.
Засили се към компютъра си с надеждата да открие номера в справочника му. Чак тогава си спомни, че няма компютър.
Карлос се поколеба преди да го пусне в апартамента си, но накрая отвори вратата. Цялата работа беше, че Карлос имаше най-върховната компютърна система, с най-новото и най-доброто от всичко. За две минути успя да намери телефонния номер, който му искаше Франк.
— Това е номер в Поукипси — каза Карлос с тъничкия си гласец. — Намира се в Ню Йорк и е на „Мартин Крамър и съдружници“. Познаваш ли този човек?
— Да — каза Франк. — Познавам го. — Спомни си вечерята им във „Ферначи“. „Две катерички — беше казал Крамър. — Фанатици. Параноици. Търсят противопехотни мини под килимите.“
— Искаш ли адреса? — попита Карлос.
— Не, благодаря — отговори Франк. — Знам къде живее.
28.
Помисли си да се обади на федералните, но след Уейко и Ръби Ридж Бюрото не му вдъхваше доверие, когато ставаше дума за операции по спасяване на заложници. Щеше да опита друг подход.
След половин час бе готов с плика за куриерска доставка и го запечата. Той съдържаше дискетите от хладилника с цялата информация, която бе събрал за Храма, Испанския грип и Люк Соланж. Имаше и резюме, набързо съставено на компютъра на Карлос, което маркираше информацията, която не се съдържаше в дискетите — включително това, което Ани бе казала за СДЗС, нейното предположение, че последните грипни вълни са опити за разпръскване, отвличането й, както и собствените му планове. Понеже познаваше безкрайния скептицизъм на Глисън, приложи и кодовете за гласовата си поща, така че агентът на ФБР да може да чуе заплашителното послание от Храма, което Франк не бе изтрил.
Карлос (гражданинът) Рубини твърдо му обеща да достави пакета в офиса на Глисън в Бъзардс Пойнт на следващата сутрин. Очите на Карлос блеснаха от възбуда, когато Франк настоя, че колкото по-малко знае, толкова по-малко опасно ще е за него. Карлос трябваше да настоява Глисън лично да дойде и да вземе плика. Ако него го нямаше, Карлос трябваше да каже, че въпросът е спешен, отнася се до националната сигурност и че пликът трябва незабавно да бъде предаден на Глисън.
— Не се притеснявай, Франк — каза Карлос със светнали очи. — Ще направя така, че това да стигне до този Глисън. Знаех си, че това не проста кражба.
След като си подсигури гърба, Франк си помисли да мине през границата до Вирджиния и да си купи пистолет. После обаче се отказа от тази идея. Пистолетът можеше да е полезен само ако имаше здрава дясна ръка. Дори шофирането щеше да му е достатъчно трудно.
Що се отнася до шофирането, реши да не се лигави със сааба. Какво щеше да стане, ако се скапе някъде по пътя? Освен това щеше да му е по-лесно да кара автоматик. Взе такси до Нешънъл, нае кола от „Баджет“ и потегли на север.
