Движеше го ирационалното чувство, че докато се стреми да освободи Ани, тя ще е добре.
Мъчеше се да не мисли какво може да се е случило с нея. Мъчеше се да не чува гласа на Бени Стърн: „Единственото, което не направиха, е, че не се опитаха да ме убият… Обаче щяха да го направят, ако бях нещо повече от дребно притеснение.“ Заваля. Той пусна силно музиката и се съсредоточи върху шофирането. От време на време се разминаваше с големи камиони, които оплискваха предното му стъкло с вода. Понеже това го отвличаше и го откъсваше от притеснението му, той почти се радваше на собствения си ужас — беше сляп, движеше се в тунел от шум, фучеше през дъжда.
Влезе в Лейк Плесид към четири сутринта и го заобиколи. Най-после бе спряло да вали. От време на време минаваше покрай къщи. По-старите бяха близо до пътя, а по-новите бяха построени навътре, в края на дълги алеи. Веднъж фаровете му хванаха сенки на сърни в полето край пътя. В никоя от къщите нямаше светлини. Нито външни лампи, нито синкавото мъждукане на телевизор — нищо. Лунната светлина хвърляше призрачен отблясък върху всичко. Не срещна нито една кола. Празнотата го потисна. „Аз съм сам на света — помисли си. — Всички други са мъртви.“
Мина покрай бялата дървена къща и видя зад нея портала към имението. Отклони колата от пътя и я спря на тревистия банкет. Знаеше, че охраната на портала контролира пътя към имението и че всяко движение било навън, било навътре, се следи — но не забеляза никаква ограда.
Нямаше дори и най-елементарен план. Някъде, далеч от портала, щеше да влезе в гората. А след това? Не знаеше. Щеше да потърси Ани. Щеше да я намери. Щеше да я спаси.
Затича към дърветата бавно — като на тренировка — и скоро влезе в гората. Лунната светлина правеше дърветата сребристи и черни. Почвата бе покрита с опадали иглички и мека. Беше толкова тихо, че можеше да чуе жуженето на насекомите, а може би това бяха птици, а от време на време и шумоленето от придвижването на някое животно.
След известно време гората стана по-гъста и по-тъмна и Франк трябваше да върви бавно. Клонките на храстите го шибаха през лицето. Внезапно се озова на нещо като полянка. Но не беше полянка, а паркинг. Под краката му изхруска чакъл. Луната залязваше, но в последната й светлина видя коли. Изглеждаха зловещи, като подредени черни бръмбари. Погледна часовника си. Фосфоресциращият му циферблат показваше 5.10. Зад паркинга видя чакълена пътека, която изчезваше в гората.
Тръгна по пътеката и след малко се озова на друго открито място. То вече беше ливада. Мина покрай езеро и тенис кортове. След това имаше сгради — бели къщички и други, по-големи, нещо като стари тухлени общежития.
Кампус3 Почти произнесе думата на глас, доволен да определи това, което в тъмнината му се струваше толкова загадъчно. Кампус. Това фокусира нещата и ги вкара в някакви рамки. Спомни си, че Стърн беше говорил за него. Старо частно училище — нещо такова. Франк тръгна нагоре по хълма и излезе на някакъв път. Когато се изкачи на върха, почти хлъцна пред вида на комплекса модерни постройки от стомана и стъкло: фабрика, склад, офис-сгради. Всичко беше толкова лъскаво, толкова голямо, толкова чисто и изглеждаше скъпо — малък индустриален комплекс, скрит в гората. От комплекса се носеха звуци, различни от тези в гората. Бучене на машини, леко механично потракване — очевидно се работеше. Целият район излъчваше някакво студено флуоресцентно сияние. Два големи камиона бяха паркирани пред някакъв склад. На белите им каросерии бяха изрисувани залязващи слънца и бе изписано „Еко-Вита“.
Досега не бе видял никого, но усещаше, че тук има хора и че те работят. Вируси ли правеха? Въпреки уверенията на Том Диър, че да се направи вирус е толкова лесно, колкото да си свариш ракия, Франк тайничко се беше надявал, че Храмът няма да се справи с тази задачка, че те ще се прецакат. След като обаче видя размера на дейността тук, илюзиите му рухнаха. Зад сградите от стомана и стъкло имаше друга ивица дървета, а зад нея, в края на осветен със старомодни глобуси извиващ се път се извисяваше голяма сграда. Замък.
Замъкът на Соланж?
За да заобиколи комплекса трябваше да се върне в гората. Небето вече изсветляваше и Франк можеше да върви по-бързо. Гората, която се намираше между фабричния комплекс и замъка, беше стара, смърчова, и всички дървета бяха прави като моливи. Близо да замъка по-ниските клони на дърветата бяха подрязани, а по земята нямаше нито една изсъхнала клонка. Беше поддържано като в парк. Франк се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх.
Бръмчащ звук го накара да погледне нагоре. Беше чувал няколко пъти подобен звук, докато се движеше през имението — птица, насекомо — просто един от нощните звуци. Не очакваше да види нещо, но видя.
И това, което видя, почти го парализира. Малка червена светлина, прикачена към камера за наблюдение. Камерата се завъртя надясно с тихо бръмчене, след това спря, настрои се и се завъртя наляво.
Сърцето му се сви от отчаяние.
Не беше сигурен дали има инфрачервен сензор, или е обикновена камера, но знаеше че бръмчащият звук го бе съпровождал през цялото време. Бил е следен непрекъснато, откакто е влязъл в имението.
Все пак камерите не са нещо особено, ако някой не им обръща специално внимание. Освен това той бе абсолютно сигурен, че няма да се върне при колата си. Трябваше да намери Ани и да я изкара оттук. Все щеше да се намери някакъв начин.
Изведнъж го освети мощен прожектор и един женски глас каза:
— Излезте на поляната! Дръжте ръцете си така, че да мога да ги виждам.
Оковаха ръцете и краката му и го хвърлиха в малка стая, където нямаше нищо освен приглушена светлина от тавана и тоалетна чиния в ъгъла. Беше му позволен само този поглед — след това светлината бе изключена.
Не знаеше колко дълго е в стаята, защото нямаше как да отчете времето. Мислеше си, че са поне двайсет и четири часа, но кой знае? Бледата светлина под вратата не се променяше. Едно нещо бе сигурно — беше в стаята достатъчно дълго, за да огладнее и ожаднее. И то много. Достатъчно дълго, за да задреме на няколко пъти — всеки път се събуждаше в някакво състояние на объркана безчувственост, която започна да му се струва по-добра от пълното съзнание. Достатъчно дълго, за да започне да се притеснява, че или е забравен, или, което бе по-лошо, е оставен в тази стая да умре.
След това вратата се отвори и от ярката светлина излязоха двама въоръжени мъже. Дадоха му вода и го заведоха в друга стая, която изглеждаше много по-различно.
— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — попита Соланж. — Изглеждате така, сякаш имате нужда.
Седяха един срещу друг на дъбова библиотечна маса в стая, която изглеждаше като шедьовър на полираното дърво. Имаше изящно резбован таван, библиотеки от пода до тавана, стълбички на колелца до тях, една стена с ниски шкафове, над която имаше тесни вертикални прозорци, разделени с колони. В изящно вградена в стената камина весело припламваше огън. Към стаята водеха две врати, над които имаше кехлибарени витражи. До всяка врата стояха мъж и жена, облечени в сини джинси и бели ризи. Държаха черни автомати и сякаш изобщо не поглеждаха Франк.
Той беше чакал в стаята повече от час, вързан на един стол, докато дойде Соланж.
— Къде е Ани? — попита Франк.
Соланж се облегна на стола си и се залюля на задните му крака — нещо, което Франк не можеше да направи. Ръцете му бяха свободни, но краката му бяха пристегнати при колената към стола с дебели пластмасови ленти. Начинът, по който бе вързан, караше мускулите на бедрата му да се напрягат и той постоянно се привеждаше напред, за да облечи болката. Преди пристигането на Соланж столът бе по средата на стаята и Франк бе принуден постоянно да балансира. От една страна, ако не се наведеше напред, болката в бедрата му ставаше агонизираща. От друга страна, ако се наведеше прекалено много, щеше да падне по лице.
След идването на Соланж го занесоха до масата. Това бе огромно облекчение, защото вече можеше да се наведе напред и да облекчи напрежението в краката си, без да го е грижа за равновесието.
