На мен ми трябваше около половин час да се изкатеря по кулата. На него му стигат десет минути. Виждам го секунди преди да стигне до платформата как изплува от мъглата. Главата му е обръсната. С лекота се прехвърля на платформата. Едър е, силен на вид, с екзотична татуировка, извиваща се изпод яката на шушляковото му яке. Отваря металния капак на кутията, занитена под горния кабел и премества някакъв превключвател. Вади уоки-токи от джоба си.
— Готово — казва той. — Действаме.
Сещам се какво е това — проба.
Някой хвърля въже нагоре и то се премята през една от примките. Механизмът, провиснал под горния кабел се задейства, явно командван дистанционно отдолу. Сигурно има някакъв ответен механизъм, прикрепен към края на въжето, защото подобното на тръба устройство с нещо като подвижен ръкав се спуска, засича въжето и се стяга около края му. Макари и колела се включват в действието от двете страни на пропастта, изпъвайки докрай кабела — а с него и въжето. Машинарията е удивително безшумна, през цялото време се чува само едва доловимо жужене.
— Готово — прошепва едрият в уоки-токито. — Слизам при вас.
Натиска бутон в сивата кутия и механизмът се връща в първоначалното си положение, кабелите провисват леко, а челюстите се разтварят и освобождават края на въжето. То пада обратно на земята.
За мое облекчение едрият мъж също поема надолу.
След двайсет минути чувам музика. Барабани и цитра. Скоро пристигат и гостите. Вдигат много шум, докато заемат местата си пред сцената.
Опитвам се да не мисля за „гостите“, докато звънът на стъклени чаши и звукът от разговорите им долитат до мен.
По едно време усещам гъдел в гърлото си и правя всичко възможно да задържа напиращата кашлица, чак сълзи избиват на очите ми. Вдървил съм се като камък и започвам да се притеснявам, че когато дойде моментът да се задействам, няма да мога.
И после представлението започва. Чувам гласа на Будро, докато той изпълнява различни фокуси, от време на време и гласа на Кевин — или е на Шон? — който се включва като контрапункт. Откъм публиката — бурен смях, шумни аплодисменти и възклицания на удивление.
Флейтиста прави фокуси.
И тогава се случва. Флейтиста хвърля въже нагоре.
— Стой там! — заповядва той. Въжето пада обратно на земята. — Не знам какво му става — казва той. — Небесата не ме слушат.
Накъсан смях откъм публиката.
— Налага се наистина да се концентрирам.
Въжето отново се свлича на чакъла.
И отново Флейтиста се оплаква, приканвайки публиката да му помогне да внуши на въжето да „се хване за небето“.
Детският глас казва нещо, което не успявам да чуя, но публиката откликва с одобрителен смях.
Нов опит. И после краят на въжето се появява пред погледа ми, издигайки се през мъглата. Колко нависоко трябва да го хвърли? Сигурно не е лесно.
И ето че успява — въжето се премята през примката. Публиката избухва в аплодисменти и насърчителни подвиквания.
Механизмът се включва и улавя края на въжето в челюстите си. Моментално се включват макарите и повдигачите, издърпвайки въжето от двете посоки, докато не се опъва докрай.
— Я да видим дали наистина е горе — казва Флейтиста. Въжето се разклаща — той го изпробва, за да е сигурен, че няма да падне от небето.
— Защо не се изкачиш по него? Да видиш какво има там горе? — предлага Флейтиста на сина ми.
— Не знам — отвръща Кевин. — Високо е.
— Направи каквото ти казвам — сопва му се Флейтиста.
— Е, добре де.
Оглушителни аплодисменти, когато момчето започва да се катери.
Флейтиста продължава да говори, но аз не го слушам. Въжето се клати напред-назад.
Наблюдавам ритъма на въжето и накрая го виждам — русата коса на Кевин се подава над мъглата.
Облечен е с набедрена превръзка и широк шарф през гърдите. Толкова се е съсредоточил, че изобщо не поглежда към платформата, докато не наближава върха. Когато ме вижда — със сълзи в очите ми и пръст на устните, клатещ трескаво глава в знак на предупреждение, — в очите му се появява израз на пълно объркване. За един ужасен миг ме обзема паника, че от изненада ще пусне въжето и ще падне.
Вмъква се в примката с отработена лекота и се издърпва към мен.
Вече е на платформата. Разперил съм ръце да го прегърна, но той носи микрофон, защипан за шарфа на гърдите му. Вдигам пръст на устните си, откачам микрофона, увивам го в края на якето си и го стисвам в юмрук.
— Тате — прошепва Кевин, лицето му — смесица от радост и объркване, — какво правиш тук?
Не знам какво да кажа.
Той продължава с трескав шепот:
— Той каза, че ще те видим чак на Коледа. Каза, че са дошли да те вземат на турнира от телевизията, че трябвало да заминеш по работа и че той щял да ни заведе у дома и там да чакаме мама. Купи ни близалки. И наистина ни заведе у дома, но само за малко. Опитахме се да ти се обадим — каза, че си пътувал към летището. Аз се опитах да ти се обадя и ти каза „ало“, но после телефонът прекъсна. И после той ни каза, че си катастрофирал и че си много, много зле и че мама трябвало да се грижи за теб и затова не можела да се грижи за нас, че… — Гласчето му заглъхва. Лицето му се свива.
Сигурно е усещал, че нещо не е наред. На някакво ниво сигурно е разбирал, че го държат в плен. Но през всичките тези седмици се е държал, адаптирал се е към онова, което са му казвали, приемал е странния живот, който са водели с брат му, опитвал се е да убеди себе си, че всичко е наред, че това е някакъв друг вид нормално съществуване. Но подсъзнателно сигурно се е тревожел за противоречията в историята на Флейтиста. Сигурно се е чудил защо не са ги потърсили бабите и дядовците им. Сигурно се е чудил за сто неща.
Сега пак е моето малко момченце и започва да плаче.
Накрая се притиска в мен и аз го прегръщам.
Не е възможно, наистина не е възможно да опиша какъв е този миг, каква е сладостта да видя отново детето си, да го държа на гърдите си.
Но не продължава дълго. Отблъсквам го внимателно назад и го поглеждам в очите.
— Кевин, чуй ме. Какво трябва да направиш сега? — Махвам с ръка към сцената долу. — Трябва да направиш всичко точно така, както сте го репетирали.
Той клати глава. Изглежда ужасен.
— Нищо. Ъъ. Трябва да пусна това да се плъзне назад. — Раздвижва китка и праща примката обратно в средата на кабела. — После трябва да чакам.
— Колко дълго?
Той свива рамене.
— Докато той не ми извика.
— Слушай, Кев. — Слагам ръка на рамото му. — Трябва да разбереш, че…
— Мислех, че заради мене си катастрофирал — казва ми той, гласчето му е изтъняло и сякаш пропито със сълзи. — Мама винаги казва, че мобилните телефони са опасни.
— Кевин, изобщо не съм катастрофирал. Господин Будро те е излъгал.
— Кой?
— Господин Карефор?
— Доктор Карефор — поправя ме той. — Док.
— Добре. Така, няма значение кой е — той ви е отвлякъл. Не съм бил ранен, нито болен. С мама много се притеснихме и упорито ви търсихме. Мислиш ли, че мама не би потърсила момчетата си, каквото и да е
