станало?
— Но той каза, че така помагаме, каза че… — Сега гласът му е войнствен, несигурен. Отново започва да плаче.
— Кевин. — Млъквам и затварям очи. — Той смята да те убие — това е част от фокуса. Част от представлението му. А след това ще убие и Шон.
— Но защо?
Аз клатя глава.
— Сега ще имам нужда от помощта ти.
— Тате? Ще се оправи ли всичко?
— Абсолютно. Но трябва да ме чуеш добре. Трябва да направиш съвсем точно онова, което се очаква от теб. И после, докато той се катери по въжето, искам да се скриеш. — Хващам го за ръката, обръщам го и му показвам малката ниша зад платформата.
— Ами ако падна? Тате… може да падна.
— Няма да паднеш. Бива те да пазиш равновесие. Помниш ли стълбата на Яков? Само ти успя да се качиш по нея.
Усиленият глас на Флейтиста долита до нас:
— Какво виждаш там горе, момче?
— Тате — прошепва Кевин, — на стълбата на Яков беше Шон.
Колкото и да е глупаво, това за миг ме парализира и не се сещам какво да кажа. Да объркаш близнаците е най-големият грях, който могат да извършат родителите им спрямо тях.
— Кев… можеш да го направиш. Има достатъчно място. Трябва да го направиш. Виж, ще ти дам раницата си. Искам да ми я пазиш. — И наистина му давам раницата, най-вече за да му възложа някаква задача, върху която да се съсредоточи. Преди това обаче изваждам фенера и го пъхам в колана си.
Отново усиленият глас на Флейтиста:
— Спиш ли, момче?
Кевин изглежда се е вкаменил.
— Попитах какво виждаш там горе, момче?
Отварям юмрук, вадя микрофона и го закачам за пояса на гърдите на Кевин.
— Отговори му — прошепвам.
— Небе — казва Кевин, гласът му трепери.
Смях отдолу.
— Какво друго?
— Облаци. — Все още звучи, сякаш е на път да се разплаче.
Нов смях.
— Хайде връщай се, трябваш ми. — Гласът е делови.
— Но на мен тук ми харесва. Не искам да слизам.
Продължават да си разменят реплики, Флейтиста се ядосва все повече от нахалството на момчето.
Налага се да оставя Кевин и да се покатеря по скалата.
— Ако не слезеш долу моментално — казва Флейтиста със строг глас, — ще трябва аз да се кача и да те смъкна.
— Давай — казва Кевин. — Опитай се, старче. Бас ловя, че не можеш да се покатериш по въжето.
Сгушил съм се в старото си скривалище над платформата. Кевин вдига очи към мен. Давам му знак — време е да се скрие.
Въжето започва да се клати напред-назад, докато Флейтиста се катери по него.
Публиката го насърчава с викове.
И тогава го виждам, кестенявата му лъскава коса се появява през мъглата. Също като Кевин и той е облечен като факир и пак като Кевин се е съсредоточил върху изкачването. В неговия случай задачата му е усложнена от факта, че — по пиратски — държи нож със закривено острие между зъбите си.
Много бавно и внимателно започвам да се придвижвам надолу към него.
Когато стига до примката и провира ръката си през нея, поглежда към платформата. И се намръщва. Знам какво си мисли — къде е Кевин?
Издърпва се на платформата и вади ножа от устата си.
— Къде си, момче? — вика той, все още в ролята. — Писна ми от теб. Сериозно ти говоря!
Смях долита от публиката долу.
Фокусникът се изправя и започва да се обръща.
Не обичам да се бия. Не че по принцип избягвам конфронтацията. Просто почти не съм попадал в ситуация, която да изисква физически бой. Там, където израснах, никой не се биеше — просто всички бяхме прекалено заети с организираните си занимания. Боят просто не беше в програмата ни. Веднъж цапардосах едно хлапе, което ми влезе лошо по време на футболен мач, но фактът, че наистина го ударих, си беше чиста проба лош късмет. Изгониха ме от играта, бях наказан за следващите две срещи и ми се наложи да изслушам десетки лекции за това колко е важно да се владееш.
Никога не съм ходил на школа по карате или бокс.
С други думи, нищо в миналото ми не ме е подготвило за онова, което се каня да направя.
И въпреки това връхлитам от онази скала като истински каскадьор.
Преди онзи дори да разбере, че съм там, преди да се е обърнал докрай, аз вече съм го ударил толкова силно с фенера, че чувам как костите на тила му се разтрошават. Внезапно навсякъде се появява кръв — по мен, по скалите, във въздуха, по него.
Залита, но за мое изумление не пада. Издава протяжен звук на ранено животно, който микрофонът улавя, после се обръща, очите му святкат, с нож в ръка. Бих могъл да се закълна, че се усмихва. После замахва странично към мен, пропуска първия път, но не и при обратния замах, който разпаря ръкава на якето и ръката ми над лакътя.
Стон излита от устата ми, когато Будро замахва към гърлото ми. Колкото и да е невероятно, светът е замлъкнал — или почти. В инжектираното с адреналин забавено действие на вероятното ми убийство аз чувам как вълните се блъскат в скалите долу, чувам и задъханото очакване — или объркване може би — на публиката под пласта от мъгла.
Замахвам с фенера и пропускам, после отбивам нов удар с ножа. Острието се плъзга по фенера, впива се в пръстите ми и кръв опръсква лицето ми.
Будро отстъпва крачка назад да заеме позиция. За миг застива, диша тежко и се олюлява, ножът виси покрай бедрото му. Има вид сякаш всеки миг ще припадне. Окуражен, аз правя крачка към него, после отскачам назад, когато той ме напада с рев. Като изпаднал в амок диригент, сече трескаво въздуха и ръмжи, зъби се, изпаднал в истерия. Лудостта се излъчва от него като горещина от фурна.
Зад себе си чувам Кевин да простенва, наполовина скимтене, наполовина вик. Този звук ми действа като токов удар. Едновременно обезумял и бесен, ужасен и яростен, аз се хвърлям върху фокусника и двамата падаме върху платформата в кълбо от кръв, ръмжене и викове на болка.
Не е за вярване, но аз съм отгоре, с подлакътника си на гърлото му, а дясната ми ръка е приковала китката му към земята. Той прави слаб опит да ме удари с другата си ръка, но не му е останала никаква сила. След миг мускулите му се отпускат, а очите му се смекчават.
— И сега какво? — пита той.
Сърцето ми се блъска в гърдите и минава сякаш цяла минута, докато си поема достатъчно дъх. Когато съм способен да стана, го правя, посягам надолу, грабвам в шепа косата на Будро и го издърпвам на крака.
Той се хили.
— И как си мислиш, че ще се отървеш от мен?
Казвам с нисък глас, почти ръмжене:
— Това е лесната част, копеле побъркано.
И с тези думи го хващам за врата, обръщам го и го блъсвам през ръба на платформата, откъдето той полита с крясък към фенклуба си на двайсет метра по-надолу.
