В амфитеатъра цари хаос, всички крещят и викат. Кевин изпълзява от малката ниша към мен, ужасен и хлипащ. Ранен съм, кървя като заклано прасе. Още съм на крака, треперя силно и има много кръв, но иначе съм добре.
Знам, че трябва да действаме бързо. Засега хората долу може би са решили, че падането на Будро е злополука. А може би не.
Не знам какво ме кара да мисля, че момчетата, които е трябвало да играят централна роля в шоуто, за кратко ще бъдат забравени от всички. Самият Шон като нищо може да се е зачудил какво става и да е излязъл от скривалището си, за да разбере. Но не мисля така. Мисля, че е в кошницата си и чака уговорения сигнал.
— Кевин — казвам аз, — трябва да измъкнем Шон.
Той не спори, очите му са огромни.
— Тате, тече ти много кръв.
— Няма нищо.
Кевин е роден катерач. Двамата заедно с лекота се спускаме по скалата. На половината път надолу излизаме от мъглата и аз му казвам да спре за малко.
— Сега трябва да внимаваме. Стой откъм морето, така че да не ни видят.
— Добре.
Кевин се спуска надолу, уверено и леко като маймунка. Даже от време на време му се налага да ме изчаква. Аз съм онзи, който има проблем. Ранената ми ръка е слаба. Дланта ми е на каша. Кръвта е хлъзгава.
Въпреки всичко след няма и пет минути сме на земята.
Трябва да си почина, да се облегна за миг на скалата. Откъм амфитеатъра долитат звуци на спор. Гласовете не са много. Явно част от гостите са решили да си тръгнат. Карат се какво трябва да се направи.
— Какво разочарование! — казва женски глас.
— Просто различна развръзка — казва мъж с британски акцент. — Също толкова драматична по свой си начин.
— Няма да се обаждаме на полицията — казва друг глас с акцент, който не мога да позная. — Не искам да плъзнат тук.
— Има път отзад — казва ми Кевин. — Мога да се промъкна. Ще поговоря с Шон. Той ще ме чуе през кошницата.
Тръгвам след сина си и двамата се промъкваме приведени към задната част на сцената. Шумът на прибоя помага, защото съм слаб и следователно тромав и няколко пъти се спъвам.
Оттук мога да видя малката група от гости, виждам и единия крак на Будро, изкривен при коляното под ъгъл, който е несъвместим с живота.
Кошницата е в средата на сцената, на видно място.
Преди да съм спрял Кевин, той изчезва някъде. После го виждам как се приближава до кошницата, виждам и как кошницата помръдва леко. Не мога да повярвам, че Шон ще се измъкне от нея, без да го забележат.
И тогава се сещам — отклоняване на вниманието. Чакам капака на кошницата да помръдне и хвърлям фенера вдясно с всички сили. Той се премята през въздуха и се удря с оглушителен трясък в скалите.
Всички обръщат глави към звука и в същото време Шон се измъква от кошницата. Виждам как малката група в театъра тръгва бавно към мястото на шума, в същото време момчетата хукват към мен.
Не може да е повече от половин миля от амфитеатъра до плажа на „Сий Ранч“. Не се налага да нагазваме във водата. Съвсем лесен преход по твърд пясък, осеян със скали. Знам, че рано или късно някой ще тръгне след нас, и правя всичко по силите си да бързам. Сякаш минава цяла вечност преди да забележа бодливата тел по демаркационната линия между „Мистери“ и „Сий Ранч“.
Друга сивокоса двойка — или пък същата? — се разхожда по каменистия плаж. Обръщам се към тях, хванал по едно момче във всяка ръка. Сега те ме дърпат напред, толкова бавно се движа. После идва моментът, когато не мога да направя и крачка повече.
— Всичко е наред — казвам аз на момчетата, докато се опитвам да задвижа краката си. — Всичко ще бъде наред. — Спъвам се и падам.
Кевин хуква като изстрелян и аз виждам трите фигури, елегантната двойка се навежда леко да чуе думите на сина ми. Кевин сочи… те поглеждат към нас.
Шон стиска ожесточено ръката ми.
Кевин и двамата непознати вече тичат, виждам, че мъжът държи мобилен телефон на ухото си.
Очите ми се затварят.
— Тате! — вика Кевин.
— „Сий Ранч“ — тъкмо казва мъжът по телефона си. — На плажа. Мег, ще ида да докарам джипа.
— О, мили Боже! — възкликва жената. Увива нещо около ранената ми длан. — Момчета, натискайте тук — казва тя. — Ето така, разбрахте ли?
— Да.
— Стан! Якето ти. — Тя увива ранената ми ръка и пристяга раната. — Притискайте момчета, точно така.
— Той ще се оправи ли? — пита Кевин и гласът му трепери.
— Да — отвръща уверено жената. — Всичко ще бъде наред.
И по някакъв начин, макар да подозирам, че го казва само за да успокои момчетата, аз знам, че е права.
Информация за текста
© 2004 Джон Кейс
© 2005 Милена Илиева, превод от английски
John Case
The Murder Artist, 2004
Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2010 г.
Издание:
Джон Кейс. Убийството като шедьовър
Редактор: Радка Бояджиева
ИК „Бард“, 2005
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ISBN 954–585–616–5
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14975]
Последна редакция: 2010-01-15 16:00:00
1
Буквално „горещо куче“ — Бел.прев.
2
Град в щата Мериленд. — Бел.прев.
