Джон Кейс
Убийството като шедьовър
На Сам Джонсън Метеор.
Липсва ни светлината ти.
Благодарности
Горещо благодаря на инспектор Кевин Манинг от полицейското управление в Лас Вегас и на Лио Бенке, фокусник, задето преведоха автора през един непознат терен. Дължа благодарност и на Сам и Елизабет Джонсън за подкрепата. Свалям шапка на Сара Мърей за полезните й бележки върху ръкописа. И благодарности, както винаги, на Елейн Марксън, на Джо Блейдс и на всички в „Балантайн“, които помогнаха книгата да види бял свят.
Не би било редно да пропусна и следните книги, които ми дадоха ценна информация по темата на тази книга — „Вуду — в търсене на духа“ от Ленек Хърбън, „Панорама на магията“ от Милбърн Кристофър, „Изкуството на измамата“ от Чак Романо, „Тайнствения непознат — книга за магията“ от Дейвид Блейн и удивителната „Мрежа от магия“ от Лий Сийгъл.
1.
Пет часа сън. Разтърквам очи, излизам и се навеждам да извадя днешния „Вашингтон Поуст“ изпод азалията. Никога не знам къде ще го намеря — който и да го хвърля, може само да си мечтае за професионалната бейзболна лига.
— Добро утро! Прекрасен ден в квартала.
Това е Ясмин Сийгъл, моята около осемдесетгодишна съседка от отсрещната страна на улицата с черния си лабрадор Бисквитка.
— Щом казваш. — Измъквам вестника от прозрачния му найлонов плик.
— Сериозно, Алекс, ден като този във Вашингтон! — Тя клати невярващо глава. — Направо си е дар Божи. В края на май? Не е за вярване и толкоз. — Сочи с пръст към мен. — И на теб ти е приятно, признай си, на теб и на онези твои момчета.
— Надявах се да завали — отвръщам аз и вдигам поглед към безоблачното небе.
— Ясно! Добре, Бисквитка. Схванах намека. — Махва ми енергично и се отправя към парка.
Всъщност аз наистина се надявам да завали. Поглеждам метеорологичната прогноза на последната страница на вестника, просто за всеки случай.
Не. Никакъв бързо придвижващ се фронт, никаква буря, която да препуска към Вашингтон откъм Канада или другаде.
Прекрасен ден.
Влизам в къщата и включвам кафе машината. Докато я чакам да си свърши работата, изваждам паници и лъжици за момчетата, наливам в две чаши портокалов сок, откъсвам два банана от чепката, мятам ги на масата и изваждам гигантска кутия с корнфлейкс от шкафа.
Проблемът с прекрасния ден идва оттам, че имам работа да върша, последна редакция на едно парче, което трябва да се излъчи довечера. Но с редакция или не, обещал съм на момчетата — моите шестгодишни близнаци, — че всяка събота могат да си поръчват екскурзия по избор. И сега те твърдо са се спрели на този ренесансов фестивал, който, естествено, е на другия край на света и обратно — чак отвъд Анаполис. Само пътят дотам с колата ще ми отнеме повече от час. Ще отиде целият ден.
И понеже момчетата за пръв път са при мен след Коледа — и едва за втори, след като с Лиз се разделихме, — това е и първата от обещаните екскурзии. Няма начин да се измъкна.
Казвам си, че все ще се справя някак. По един или друг начин. Трябва да орежа материала навреме и да го оставя във Фокс на излизане от града.
Засега с момчетата се разбираме чудесно — макар че само след шест дни вече съм на края на силите си и работата ми в телевизията започва да издиша. Това определено ще се хареса на Лиз — както недостигът на сън, така и фактът, че след по-малко от седмица вече изоставам с работата си. Тя определи срока, когато уточнявахме условията за гостуването им при мен. Освен това не ми позволи да ги водя на по- продължителни екскурзии, дори за част от месеца. „Как бих могла да се състезавам с теб — каза тя, — ако всеки път, когато са с теб, сякаш са във ваканция?“ (Заведох момчетата на ски в Юта през четирите отпуснати ми дни по Коледа.)
Лиз иска един месец „нормален живот“, както тя се изразява. Работи на щат в Детския музей в Портланд. Иска от мен да се сблъскам с реалността, двайсет и четири часа, седем дни в седмицата, с деца и работа едновременно, иска да се оправям с прането, времето за лягане, странните хранителни навици, приятелите и родителите на приятелите. Ако държа някога пак да се съберем, ще трябва да разбера, че нещата не се уреждат по телефона, когато имаш жена и деца. Един месец като самотен родител ще ме принуди да сложа семейството си на първо място.
Вместо работата. В официалния сайт на телевизията аз съм човекът, който „преследва най-горещите истории на най-трудните места“. Това ми спечели няколко награди, но май е на път да ми съсипе брака. И семейството. Бях в Москва, когато близнаците проходиха, в Косово — когато Кев си счупи ръката, в Мазар- ал-Шариф — когато тръгнаха на детска градина.
— Сега — каза Лиз, — най-вероятно ще бъдеш с момчетата за по-дълго, отколкото през последните две години. Току-виж дори ти харесало.
Кафето е готово. Сипвам му малко мляко и посягам да сложа пластмасовата бутилка на масата за момчетата, когато се сещам, че Кев не се докосва до мляко, освен ако не е леденостудено. Така че го връщам обратно в хладилника.
Работата е там, че наистина ми харесва момчетата да са около мен въпреки лавината от нови задължения. Лиз се оказа права за това. Предполагам, че ми е било по-лесно да оставям на нея по- голямата част от родителстването, или както там искате да го наречете. А излиза, че именно в ежедневния рутинен контакт опознаваш децата си. Бях забравил колко са забавни с изблиците на вдъхновение и искрената концентрация, с която правят определени неща. Забравил бях колко много са ми липсвали.
Онова ренесансово нещо обаче определено не го очаквам с нетърпение. След дълго шофиране през задръствания най-вероятно ще ни сюрпризират с шарлатанска, но пък скъпарска обиколка на импровизиран елизабетински карнавал. Костюмирани рицари и дами. Турнири и фалшив бой с мечове. Жонгльори и фокусници. Което не е по мой вкус. Ама никак.
Опитах се да пробутам игра на домино, посещение в зоопарка, кино и пица, но момчетата не поддадоха. Само за фестивала говорят, откакто видяха рекламата по телевизията.
И аз я видях, защото те я записаха и ме накараха да я изгледам. На преден план галопира рицар в бляскави доспехи. Зад него — наполовина дървена фасада, накичена с развени знаменца като настръхнал таралеж. С огромно копие в ръка рицарят дръпва юздите на коня си, вдига визьора и на бумтящ елизабетински английски кани всички: „Елате вий на Мерилендския ренесансов фестивал!“
Всичко това ми се стори доста фалшиво и направих грешката да го кажа на Лиз снощи по телефона с намерение да се оплачем взаимно и добродушно от тегобите на родителството.
Вместо това изслушах хладна лекция. Не съм ли бил разбрал, че родителите се радват на онова, което радва децата им? Какво съм си мислел — че Лиз е луда фенка на Барни? Или на Телетъбис? Или на „Клонингите се завръщат“?
— А аз тъкмо щях да те похваля, че си открил нещо, което толкова добре се връзва с извънучилищната им образователна програма — каза Лиз. — Колко наивно от моя страна!
Аз си нямах и идея за някаква извънучилищна програма и това за съжаление лъсна на бял свят. Тя обясни, че момчетата са полудели на тема крал Артур и всичко, свързано с него.
Това ми беше минало директно покрай ушите — макар веднъж Лиз да го беше споменала, едва сега си дадох сметка, че децата непрекъснато говореха за Кръглата маса и Мерлин. И с часове стояха в задния двор, дуелирайки се с пластмасови мечове, които бяха донесли в куфарите си.
Добре де, значи съм показал липса на любопитство относно пластмасовите мечове — толкова ли е лошо това? Или пък… Лиз е права и аз съм най-егоцентричният родител на цялата планета. За разлика от
