— Един човек — казвам му аз.
— Какво му е? — пита Кевин, докато ужасеното лице на ранения младоженец изчезва от екрана. На кадъра не се виждаше, че краката му ги няма. Момчетата видяха само ужаса на лицето му.
Затварям файла и вадя диска.
— Беше уплашен — казвам.
— Защо?
— Защото там имаше война, той беше ранен, а това е… това е страшничко.
— Искам да го видя — настоява Шон.
— Не.
— Защо не?
— Защото трябва да тръгваме — казвам аз и избутвам стола си назад.
Шон хуква към вратата, но Кевин остава на място, големите му сини очи са вперени в мен.
— Онзи човек ще умре ли?
Поколебавам се. Накрая казвам:
— Да.
Слагам ръка на рамото на Кевин и го побутвам към вратата, но без успех.
— Тате?
— Какво?
— Ти там ли беше… с онзи човек?
— Да.
— Не можа ли да му помогнеш?
Поемам си дъх.
— Не. Никой не можеше да му помогне.
Макар че е вярно — мъжът умря няма и три минути след като беше влязъл в кадър, — въпросът на Кев ме смущава. На младоженеца никой не можеше да му помогне, да. Аз обаче можех да помогна на някои от другите. Само че продължихме да снимаме.
Кевин кимва, но след миг казва:
— Тате?
— Да.
— Не мисля, че онзи човек е искал да го снимат.
Клякам, така че да съм на едно ниво със сина си.
— Понякога, ако показваш ужасни неща като войната, хората по целия свят могат да видят колко е ужасно и така става по-лесно да се сложи край на ужасните неща. Според мен онзи човек…
— Какво правите бе, хора? — Шон влита в стаята с нетърпение, изписано по лицето, после хуква обратно. — Хайде!
— Да — казва Кевин и се втурва след брат си. — Да тръгваме!
Доволен съм от прекъсването, защото не съм сигурен, че сам вярвам на обяснението си. Границата е тънка. Какво е силен, обективен репортаж? И какво е експлоатация?
В Кандахар операторите изгубиха самообладание. Продължих да снимам сам. Все още мисля за това. Понякога се чувствам виновен. Работата е там, че си изкарвам прехраната от страданието и смъртта на други хора. По дяволите, дори печеля награди за това!
— Татееее! — момчетата крещят от входната врата, докато слагам диска в кутийката му. — Хайде!
„Сълзите действат — обичаше да казва Джери Тамоло, продуцентът, при когото започнах като репортер. — Сълзите действат, но кръвта е по-добра. Малко кръв наистина привлича вниманието.“
2.
Кевин и Шон се държат безупречно, когато се отбивам да предам материала на Кати Стрейт от техническия отдел на телевизията.
После в колата се заемат да следят паметниците на излизане от града.
Докато завиваме към шосето, те викат:
— Линкълн Мемориъл!
Няколко минути по-късно крещят:
— Голям пържен картоф!
Този пример за обожествено бебешко остроумие е в чест на Шон и неговата изключителна наблюдателност, когато на две годинки забеляза приликата между формата на пържените картофки, предлагани в заведенията за бързо хранене, и паметника на Джордж Вашингтон. И досега избухват в смях, като го видят.
После идва паметникът, чието име са забравили, и се налага да ги подсетя — мемориалът на Джеферсън.
— Джеферсън, Джеферсън, Джеферсън! — припяват си те, докато джипът минава по Тайдъл Бейзин.
— Може ли някога да се качим на онези там? — пита Кевин, сочейки към флотилията от синьо-бели гребни лодки.
— Още сега, ако искате. Вместо на фестивала.
— Татееее!
Нямат нищо против моята липса на ентусиазъм. Преди се преструвах, изнасях цяло представление на шеметен ентусиазъм в редките случаи, когато Лиз се възползваше от чувството ми на вина и ме подхлъзваше с някоя посветена на децата екскурзия. Те обаче така и не захапаха въдицата и за мен беше истинско облекчение да осъзная, че на тях всъщност изобщо не им пука дали татко си прекарва добре. Те са децата, важно е те да се забавляват.
Заради отбиването в телевизията се налага да минем по най-дългия път за излизане от града, обикаляме покрай реката преди да поемем по югозападната магистрала към авеню Ню Йорк. След пет минути вече се движим на изток през каньон от порутени градски къщи и опожарени магазини.
— Това гетото ли е? — пита Шон.
— Да.
— Супер!
Скоро кварталът на бандите отстъпва пред индустриален район. Изоставени складове с избити прозорци, ресторанти за бързо хранене и мотели с дръпнати завеси. Шон не може да се нагледа.
На Кевин обаче не му пука.
— Наближаваме ли? — пита той. И се смее. — Това е шега — загря ли? Щото току-що тръгнахме!
След час и половина пристигаме. Паркирам джипа сред хилядите други коли, припичащи се на едно открито поле в малкия Кромуел, щата Мериленд. Момчетата са крайно развълнувани и се втурват презглава към чифт кули с бойници (не поглеждайте отблизо, направени са от талашит). Знаменца се веят върху укрепленията от двете страни на спуснат подвижен мост над „крепостен ров“, който изглежда прясно разширен. Кална мотика е подпряна край вратата на магазинче, където можеш да наемеш костюми за един ден.
— По-бавно — казвам на момчетата, когато тримата се вливаме в потока от семейства, готови да минат по моста към един друг свят.
— Един лорд и двама оръженосци, нали? — пита костюмираната жена при портата и ми взима кредитната карта. — За сметка на Нейно величество кралската Visa. — И вече сме вътре.
Изведнъж времето се превърта с четиристотин години назад. Настлани с дървени талпи алеи се вият през залесено елизабетинско селище с магазини, сергии за храна, открити амфитеатри и игри на „жив шах“. Граничната линия между въображението и реалността е в най-добрия случай неясна, защото мнозина от посетителите също са с костюми — някои простички и явно домашно производство, други богати като на актьорите и навярно взети под наем от магазинчето при входа. Решавам, че ми напомня за възстановките на Гражданската война и се чудя дали не би било интересно да заснема репортаж за хората, които са отдали сърцата си на друга епоха.
