информираната им майка в Мейн.
Мейн. Тръшвам се на стола пред компютъра в кабинета си. Можеше ли да се премести някъде по-далеч? Без да напуска страната? Отговорът, разбира се, е „да“. Би могла да отиде в Аляска. На Хаваите. В Лос Анджелис. Можеше да отиде на много места. Но…
Натискам един клавиш и чакам екранът да се събуди. Материалът ми — „Афганистанска сватба“ — си беше напълно готов до девет снощи, когато ми съобщиха, че добавката на някакви рекламни клипове налага да се съкратят още две минути. Очевидното го изрязах веднага, но оставаше да шкартирам още четиридесет и пет секунди. Дължината е само седем минути, така че изрязването е трудна работа. Каквото и да отрежа на този етап, ще е нещо, на което държа.
Първоначално „Афганистанска сватба“ беше част от едночасов специален репортаж за Афганистан, свързан с визитата ала „не сме ви забравили“ на Доналд Ръмсфелд в опустошената от войни страна. Добрах се до хубаво дълго интервю със секретаря по отбраната за следвоенното възстановяване. Интервюирах и Карзай. Направихме и страхотни снимки на екипа, който работеше по реконструкцията на пътя между Кандахар и Кабул. Имаше и потпури от приятни сцени из живота на тези в освободени градове. Момичета, които отиват на училище. Откриване на здравно заведение за жени. Ентусиазирани афганистанци, които слушат музика. Танци. И в ролята на черешката — сватба; афганистанска двойка празнува дълго отлаганата венчавка.
Сватбата трябваше да се състои в едно село близо до Кандахар. Безопасна зона, или така поне ни бяха казали. С екипа стигнахме дотам с техниката и всичко друго без проблеми. Въпреки камерите сватбата започна навреме. А после щастливото събитие се превърна в кошмар, когато екипажът на един отклонил се от курса американски F–16, търсещ по слухове талибански конклав, взе сватбата за нещо друго.
Четирима убити, петнайсет ранени.
Материалът за сватбата беше изваден от едночасовия репортаж за напредъка на Афганистан. Сега щеше да бъде включен в едно амбициозно предаване за косвените щети — Заливът 1 (Саддам и кюрдите), Мостар (мостът), Газа и Йерусалим (загинали цивилни и от двете страни), Афганистан (моят материал за сватбата), Либерия (отрязани ръце и крака), Заливът 2 (жертви на приятелски огън). Предаването — Големия Дейв се целеше в наградата „Еми“! — щеше да завърши с материал за най-голямата от всички истории за косвени щети — 11 септември.
Отворих файла с материала си. Кошмарът още не беше започнал на екрана. Камерата се спира на грейналите лица на младоженците, после следва близък план на американските флагчета, забучени върху куповете със зестра.
— Татко, може ли да закусим пред телевизора и да гледаме анимационни филмчета?
Подскачам. Лиз си замина заедно с децата преди повече от шест месеца. Сега хлапетата цяла седмица са тук, а аз още не съм свикнал с начина, по който те просто се материализират.
— Боже, трябва да ви вържа звънчета бе, хора!
Кевин се засмива. Шон казва:
— Може ли?
— Какво?
— Да си изядем закуската пред телевизора? Моля те!
Свивам рамене.
— Защо не?
— Супер! Хайде, Кев.
Кевин обаче не помръдва.
— Кога ще тръгваме за фестивала?
Чудя се дали може да ми се размине.
— Мисля… по обяд.
— Нее! — протестира Кевин. — Ще го изпуснем.
— Кевин — казва брат му, — откриват го чак в единайсет и затварят в седем. — И после, защото наскоро се е научил да познава часовника, Шон добавя: — В деветнайсет.
Кевин поглежда брат си.
— Сериозно, в деветнайсет? — После се обръща към мен. — Обещаваш ли? На обяд?
Преструвам се, че обмислям въпроса.
— Неее, не мога да обещая.
Шон се разсмива задавено, после и двамата проточват жалостиво:
— Татееее!
Най-после вече усещат — след цяла седмица! — кога се шегувам. През първите няколко дни се споглеждаха разтревожено. Да кажем, че бяха забравили чувството ми за хумор, ще е твърде меко — бяха забравили какъв съм. Крайно неприятно напомняне, че пет месеца са се оказали достатъчни да се превърна в непознат за собствените си синове.
Когато децата излизат, преглеждам онези части от филма, които снощи си набелязах като пожертвани за изрязване. Намалявам докрай звука и се облягам назад да ги изгледам отново. Известно време преценявам как различно орязване ще се отрази на целостта на материала.
Накрая решавам, че може би епизодът с тъмния човек трябва да си замине. Дълъг е трийсет и осем секунди и ако се откажа от него, почти ще съм изпълнил задачата си.
Последен поглед.
Тъмният човек е един от братята на булката. Церемонията е приключила и той държи с високо вдигната ръка оръжието си — Калашников. Ухилен до уши, изстрелва няколко откоса в пристъп на въодушевление. Това ми харесва — иронията да се стреля от радост в една страна, където звуците на войната сякаш никога не спират. Камерата тъкмо се приближава към усмихнатото лице на мъжа, когато целият екран подскача.
Всъщност трусът е следствие на първата бомба, пусната от въпросния F–16.
Широката усмивка на тъмния човек се срива в ококорено недоумение, после той поглежда озадачено собственото си оръжие, сякаш то би могло по някакъв начин да е отговорно за случващото се. Все още реди наум мозайката, когато избухва втората бомба — толкова близо, че екранът моментално се изпълва с прах и отломки. Видим само като силует, тъмният човек хвръква във въздуха. Пада до една скала, целият покрит с прах, очите — замаяни, кръв се стича от едното му ухо.
Камерата се обръща към мен. И аз съм покрит с прах, стоя на един скалист участък и говоря на микрофона. После виждаме група жени, които вият и сочат към небето. После пак аз се появявам в кадър. После изумената булка, която се взира в лицето на смъртно ранения си жених.
Връщам назад, проверявам брояча. Епизодът е добър, но е периферен. Натискам няколко клавиша и епизодът… изчезва.
Поигравам си с друг епизод, който орязах снощи, окастрям няколкото секунди, които остават, после го пускам отначало. Спирам го, когато се появява образът на тъмния човек — незнайно как няколко кадъра са оцелели след редакцията. Изтривам ги и превъртам напред, колкото да съм сигурен, че историята върви гладко. Оставям го на пауза, когато децата влизат — сигурно за десети път вече, — за да ми напомнят, че е време да тръгваме.
— Отдавна трябваше да тръгнем — казва Кев. — Почти дванайсет и половина е.
— Добре де!
— Да поемаме по пътя си! — казва Кевин със странен, някак приповдигнат глас — рицарски глас, давам си сметка след кратко замисляне.
— Да! Вашите верни слуги Шон и Кевин ви умоляват!
И двамата направо ме връхлитат — твърдоглавият лорд Кевин и неговият огледален образ сър Шон. Дърпат ме за ръкавите и подскачат от крак на крак сякаш им се пишка.
— Просто ме пуснете…
— Моля тееее!
Въздъхвам и посягам към мишката.
— Добре.
— Кой е това? — пита Шон и сочи към монитора.
Бях дал пауза на кадър с лицето на младоженеца, очите му — полудели, целият омазан с кръв.
