Момчетата шумно настояват и те да участват в „Зелената машина“ — група деца, скупчили се да насърчават Зеления рицар. Аз се колебая.
Лиз никога не би им позволила такова нещо. Знае, че прекалява с тревогите си — дори се притеснява от това. „Знам, че така може да им създам чувство за несигурност — признава тя. — На практика им втълпявам, че светът е пълен с опасности.“ Но просто не може другояче. Дори и аз съм се озовавал във фокуса на нейните тревоги. Например много обичах скалното катерене, но Лиз така и не можа да се примири с това хоби. След като момчетата се родиха, ме помоли да се откажа. Аз не се противих особено. Разбирах основанията й, от една страна, а от друга — вече бях толкова затънал в работата си, че нямах време да се катеря.
Но по отношение на момчетата беше още по-зле. Едва събира кураж да ги пусне в колата на някоя друга майка, като задължително проверява коланите, седалките, какви пътни инциденти е имала дотогава колата и доколко опитен е водачът й.
— Татееее, моля те!
Долу зеленият оръженосец раздава изумрудени флагчета и зелени балони. Хлапетата от „Зелената машина“ развяват флагчетата и подскачат. Казвам си, че това е точно едно от онези неща, които би трябвало да им разрешаваме. Нали съм тук, в края на краищата — ще ги виждам през цялото време. Какво толкова може да се случи?
Предавам се и се наслаждавам на бурната им радост.
— Супер! Отиваме!
— Дааа!
Гледам как русите им главици подскачат по пътечката, докато двамата си пробиват път към оградата и тълпата крещящи деца. Оръженосецът им връчва по едно зелено флагче. После турнирът започва и за моя изненада конете са страшно надъхани. Направо се усеща мощта им. Земята сякаш се разтриса, когато Червеният и Белият рицар пришпорват конете си, привеждат се над копията и забиват поглед в сърцето на противника. Когато се изравняват, сблъсъкът е гръмовен и съвсем истински. Откъм другата страна на арената се надига рев, когато Червеният рицар пада от коня си и се просва на земята. Белият рицар целува звучно копието си и го вдига във въздуха. Бялата част от публиката полудява. Поглеждам за децата и ги виждам вдясно от ликуващия участък. Заедно с няколко други деца се радват на малко кученце. Дори и то е с костюм — има елизабетинска яка около врата си.
Всички погледи се насочват обратно към арената, когато тромпет обявява началото на следващия двубой. Зелено и черно се втурват от срещуположните страни. След страховит сблъсък Черният рицар се пльосва в прахоляка. Дори и аз трябва да призная, че е вълнуващо. Двубоите са истински и бих се учудил, ако ездачите не си водят собствена статистика за победите и пораженията. Когато Черният рицар се изправя на крака и си тръгва, разтривайки задните си части, просто няма как да не аплодираш.
Това е направо страхотно, мисля си аз и се обръщам да видя как го посрещат момчетата. Погледът ми се плъзва към мястото, където Зелената машина се е събрала при оградата, но не виждам Кев и Шон в тълпата. Поне не веднага.
Още миг — наистина не ги виждам.
Ставам и проточвам врат. Някакви хора зад мен започват да подвикват „хей, ти там, сядай“. Не им обръщам внимание и продължавам да оглеждам. Само че момчетата… просто не са там. Вълна от бълбукаща паника се надига в гърдите ми. Потискам я.
На арената двамата победители се готвят за последния двубой, конете им са в срещуположните краища на арената, рият с копита земята и тръскат масивните си глави. Зеленият оръженосец подхваща скандиране и окуражава своите хлапета да се присъединят: „Зе-ле-но! Зе-ле-но! Зе-ле-но!“
— Кев?
Казвам си, че са там, някъде там пред мен, скрити зад по-големите и по-високи деца.
— Шон!
Оръженосецът е подхванал ново скандиране — „Зелен нивга не е победен“, — докато аз си пробивам път през тълпата към оградата.
— Кевин? — повишавам глас да надвикам скандирането.
Зеленият рицар тъкмо пришпорва коня си към средата на арената, когато аз стигам до оградата и си давам сметка, че не съм бил по-уплашен в живота си, дори на бойно поле.
— Шон?
Викам с цялата сила на дробовете си и се оглеждам трескаво. И виждам — други деца. Много деца. Зеленият рицар пада от коня си и през нашата секция като вълна преминава безутешен стон, а от другата страна на арената публиката ликува. По знак от оръженосците балоните са пуснати едновременно. Пробивам си път до самата ограда и оглеждам трескаво тълпата за руса коса, жълта тениска. Не ги виждам. Хлапетата започват да се пръскат, връщат се с развълнувани подскоци при родителите си.
След минута се връщам при сламената купчина, където седяхме. Забивам поглед в оредяващата тълпа и й внушавам да се разтвори и да разкрие синовете ми, но след няколко минути, като се изключи една жена няколко реда по-надолу, заета да успокоява разплаканото си дете, оставам сам.
Часът е пет и двайсет и две следобед и близнаците ги няма. Няма ги. Стоя и се надявам, че момчетата са отишли до тоалетната и всеки момент ще се върнат, но в гърдите ми е заседнало някакво ужасно чувство. Знам, че не са отишли до тоалетната. Не биха го направили, без първо да ме попитат. Още по- малко по средата на турнира.
Така че къде са?
Макар да е нелогично, в продължение на няколко минути оставам на място, неспособен да си тръгна. Тук съм ги видял за последно, тук биха се върнали — ако просто са се отдалечили неволно. Изхвърлям този израз от главата си — израз, който свързвам с репортажите за изгубили се деца, които никога повече не се намират и чиито снимки в крайна сметка се озовават върху картонените опаковки на стоки в супермаркетите.
Седя на купчината слама по-дълго, отколкото би трябвало, защото, както си давам сметка накрая, ако стана и изляза от турнирния амфитеатър, значи признавам, че синовете ми наистина са изчезнали, че нещо ужасно се е случило, нещо, което изисква намесата на полицията. Това е глупав страх, обвит в отчаяна надежда, но няколко минути минават, докато се отърся от мъглата на суеверието и раздвижа парализираните си крайници.
Когато ставам на крака, в гърдите ми като с токов удар се отключва бездна от чист ужас. Десет секунди по-късно тичам навън, толкова безумно, че тълпата се разтваря разтревожено и раздразнено пред мен.
— На този пък какво му става?
— Хей!
— Тук има малки деца, човече!
— Хей, приятел, внимавай!
Минава известно време, докато намеря човек от охраната на панаира.
— Привет, страннико…
— Не мога да намеря децата си. — Тревогата в гласа ми заличава вековете. Изведнъж пак е две хиляди и трета.
— Случва се непрекъснато — казва ми онзи. — Хората се разсейват. Приближава се някой жонгльор — имаме дузина жонгльори, не знам дали знаете. Така че е лесно да ги изгубите от поглед.
— Не съм ги изгубил от поглед — настоявам аз. — Гледахме турнира…
Всички ми съчувстват. По радиоуредбата съобщават на „принц Кевин и лорд Шон“, че баща им се е изгубил. Дали момците биха били така добри да обявят присъствието си в някой от павилионите?
Чакам и си повтарям, че момчетата ще се появят всеки момент. Но и сам не си вярвам.
3.
Седя на една пейка пред малката сграда в селски стил, където се помещава щабът на Нейно величество. Нищо средновековно няма в интериора. Половин дузина служители работят в просторно модерно пространство. Отделът по сигурността е пълен с бюра, компютри и първокласна комуникационна
