изключително важна и полезна информация. Това ми се струва направо откачено, като се има предвид единственият наистина особен факт относно Кевин и Шон.
— Те са близнаци, нали разбирате? — казвам аз. От нерви гласът ми се е повишил и думите прозвучават твърде силно. Направо крещя. Поемам си дъх. — Разбирате, нали? Еднояйчни близнаци.
— Да, да — казва Шофлър, — но, виждате ли… може да се разделят. Така че… — И свива рамене.
— Не — настоявам аз. — Не биха се разделили. — Направо изтръпвам при мисълта, че Кевин и Шон не са заедно.
— Еднакво ли се обличат?
— Не.
— Кажете тогава с какво са облечени. Първо Кевин.
— Жълта тениска с кит отпред, дънки, бели найкове.
— А Шон?
— Широки панталони, синя тениска, черни обувки с бели връзки.
Шофлър си записва, после се обръща към Гари Пребъл.
— Гар… сигурно имаш списък със служителите — кой къде работи и с какво работно време. Ще ми трябва. А сега да обсъдим как най-добре да претърсим комплекса.
Двамата застават пред голяма стенна карта, окачена зад бюрата на отдел „Изгубени вещи“, и обсъждат как най-ефикасно да използват наличните хора.
— Когато претърсваш жилищния район — казва Шофлър, — което бих искал да направиш лично, Гари, искай позволение да огледаш фургоните и караваните отвътре. Но не бъди твърде настоятелен. Просто запомни кои проявяват неохота, защото по-късно можем да се върнем със заповед за обиск.
— Мислите ли? — изричам задъхано аз. — В смисъл…
Шофлър ме поглежда.
— Нищо не мисля, господин Калахан. Наистина — нищо. Просто… имаме си процедури, разбирате ли?
Кимам, но направо не съм на себе си. Заповеди за обиск!
Шофлър се обръща отново към Пребъл.
— Записвай имената на всички, отбелязвай дали си погледнал вътре или не. Разпитвай за хора, които работят за тях и които може и да не фигурират в официалния списък на служителите. Ако се окаже, че си имаме работа със случай на отвличане, ще трябва да идентифицираме потенциалните свидетели.
Макар да съм мислил за това — разбира се, че съм мислил за това, — все още съм се вкопчил в идеята, че момчетата просто са се изгубили. Думата „отвличане“ разкъсва мозъка ми като куршум.
След като изпраща отряда по претърсването — персонала на панаирната охрана, Кристиансен и новопристигналия екип от К–9 с неспокойната им немска овчарка на име Графиня, — детективът сяда на пейката пред панаирния щаб. Кани ме да седна до него.
— А сега ми разкажете какво стана, като започнете с пристигането си тук. Къде сте ходили с момчетата, всичко, което си спомняте. — Измъква малък диктофон от джоба си. — Лично аз предпочитам да си водя бележки — казва детективът, — но ако нямате нищо против, ще запиша думите ви и на лента.
— Защо да имам нещо против?
Шофлър свива рамене, включва машинката, после я вдига към устните си и казва:
— Събота вечерта, трийсет и първи май, две хиляди и трета. — Поглежда часовника си. — Часът е седем и трийсет и две. Аз съм инспектор Рей Шофлър, на повикване две-четири-две от господин Гари Пребъл, който ръководи охраната на ренесансовия панаир в Кромуел, Мериленд. Разговарям с Александър Калахан, баща на изчезналите момчета Шон и Кевин Калахан, шестгодишни еднояйчни близнаци.
Слага малкия сребрист диктофон между двама ни. Червената му лампичка свети.
— Между другото, господин Калахан, къде е съпругата ви? Вкъщи ли си е? Уведомихте ли я вече?
Господи! Лиз.
— В Мейн е. Разделени сме.
Инспекторът килва глава настрани и се мръщи — не точно това е искал да чуе.
— Момчетата са при мен, лятно посещение.
— А вие къде живеете? Местен ли сте?
— Във Вашингтон.
— Адрес?
Казвам го.
— Значи сте се обърнал към щаба на панаира в колко, да видим, в пет и трийсет и шест. Колко време преди това установихте, че момчетата ги ня…
— Ами тревога Амбър? — питам внезапно. — Не следва ли да се обяви?
Някой от колегите ми във Фокс беше направил репортаж за това преди няколко месеца. Не си спомням всички подробности, но системата, наречена на едно убито дете, вдига тревога за изчезнали деца и задейства сложна мрежа за информиране на обществеността — съобщения по телевизията и радиото, надписи, течащи в долната част на екрана по всички основни канали. Появява се информация дори на онези големи електронни табла край магистралата, които обикновено предупреждават за мъгла или катастрофи.
Обзема ме вина, когато си спомням за един спор в телевизията. Винаги съм бил против претрупването на екрана — времето, водещите новини, — които според мен разсейват зрителя. Тревогата Амбър по онова време ми се струваше от същия вид.
— Боя се, че не можем да задействаме Амбър — казва Шофлър. — Поне на този етап. Амбър изисква специфична актуална информация — описание на извършителя, марка и модел автомобил, регистрационен номер. — Ръцете му се вдигат във въздуха и пак се отпускат върху бедрата. — Нещо. Амбър е само и единствено за отвличания. За момента, доколкото ни е известно, вашите момчета са се изгубили.
— Добре.
— Не бездействаме, господин Калахан. Веднага щом Гари ми се обади и си дадох сметка, че момчетата липсват вече почти от два часа, пуснах БН-та до всички съседни окръзи.
— БН-та ли?
— Бъдете нащрек.
Кимам, но не казвам нищо.
— Така — казва Шофлър и премлясква шумно, — да започнем с това къде бяхте, когато видяхте момчетата за последен път, а после ще започнем от самото начало — какво сте правили сутринта, как сте стигнали дотук, кога сте пристигнали и всичко, което сте правили в панаирния комплекс. Да уточним това, докато още са ви пресни спомените.
— Бяхме на рицарския турнир — казвам аз. — Момчетата отидоха да скандират в подкрепа на Зеления рицар…
След като разказвам тази част, започваме от началото. Опитвам се да пресъздам деня. Червената лампичка свети, аз говоря, Шофлър слуша.
Панаирът е до голяма степен опустял, павилионите са със спуснати кепенци и заключени катинари. Двамата с Шофлър се отправяме към турнирната арена. Инспекторът спира всички, които срещаме по пътя, записва с четливия си почерк имената и каква е работата им в панаира, казва им, че трябва да се обадят на Джак в щаба преди да напуснат комплекса. Пита ги дали помнят да са виждали две момчета, близнаци. Не? А мен виждали ли са? Не.
Водили сме десетина подобни разговора, когато Шофлър спира, кривва глава и ме поглежда.
— Хъ — казва той с изражение, което не успявам да разчета.
— Какво?
Шофлър клати глава.
— Просто съм изненадан, че никой не си ги спомня, това е всичко. Така де — еднояйчни близнаци.
Думите му се шмугват покрай мен като мишка в стената.
На самата арена Шофлър ме следва, докато вървя през купчините слама.
