— Тук някъде — казвам аз и спирам. — Тук някъде седяхме.
— И оттук ги видяхте за последен път?
— Приблизително.
— А те къде бяха?
Махвам към оградата, където преди няколко часа беше скандирала „Зелената машина“. Описвам — сигурно за четвърти или пети път — какво точно се случи. Шофлър разлиства тефтера си назад и проверява нещо.
— Значи последния път, когато сте ги видели, те са били там долу и са викали за Зеления рицар.
Затварям очи и се съсредоточавам.
— Не — казвам. — Не беше така.
— Не?
— За последен път ги видях точно преди последния двубой. Бяха с група други деца и галеха някакво куче.
— Куче? Какво куче?
— Кльощаво такова… как им казваха? Като хрътка, но по-малко.
— Уипет? — пита Шофлър.
— Точно така. Имаше едно нещо около врата си — нали се сещате, яка. Надиплена бяла яка.
— Като… като при Шекспир имате предвид? Ъъ… как му викат на това? Рюш?
— Да. Рюш. Всъщност… — Образът изведнъж изниква в главата ми. — Човекът също беше с такава яка.
— Какъв човек?
— Един висок мъж беше с кучето.
— И двамата са били с рюшове. Костюмирани.
— Да.
— Хм — мърмори Шофлър. — Значи сте отклонил очи от децата да видите двубоя и когато отново сте ги потърсил с поглед, вече ги е нямало.
— Точно така — казвам аз и усещам как дробовете ми се затварят, сякаш съм в самолет, който внезапно се е снижил с пет хиляди метра. — Нямаше ги.
Приближаваме се към оградата и виждам, че на арената има някой — слаб мъж с избеляла червена тениска „Адидас“. Рине конските изпражнения.
Мъжът отговаря учтиво на въпросите, зададени му от Шофлър.
— Алан Бабкок — казва той с британски акцент. — Б-А-Б, не П, К-О-К. Аз съм главният коняр, грижа се за конете и всичко около тях. — Сочи към конската тор. — Редуваме се за мръсната работа. Ще ми кажете ли за какво е всичко това?
— Две момченца липсват. Близнаци.
Бабкок ме поглежда.
— Вашите хлапета, така ли?
Кимам.
— Шестгодишни. Руси. Виждал ли сте ги?
Бабкок клати глава.
— Съжалявам. Сега няма никого, а ако питате за по-рано — повечето време съм отзад. Случва се някой и друг фен да открие пътя до входните улеи, но не са много. Не помня да съм виждал близнаци. Поне днес. Щях да си спомня.
— Входни улеи? Та къде по-точно сте вие по време на турнирите? — пита Шофлър.
— Най-добре елате да ви покажа.
Следваме Бабкок през арената и през една порта от другата страна, която ни извежда „зад кулисите“. Два метални улея, състоящи се от закривена метална мрежа, водят към две дървени заграждения.
— Влизат през единия улей — казва Бабкок, — излизат през другия. Конете могат да бъдат много твърдоглави — не им харесват особено финтифлюшките, които трябва да носят за турнира. Така че аз стоя тук, помагам за конете, качвам и свалям рицарите от гърбовете им — никак не е лесно с всичките тези доспехи.
— Какво става след това? Откарвате някъде конете до следващия ден или до следващия уикенд?
— Не, не. Стоим си тук, отзад.
— И къде по-точно? — пита Шофлър.
Тръгваме след Бабкок към двуметрова ограда.
— Тази ограда минава около целия комплекс, така ли? — пита Шофлър.
— Точно така — казва конярят, отключва катинара и отваря портата.
Веднага щом минаваме през портата и се озоваваме от външната страна на оградата, в открития свят, аз се паникьосвам. Ако Кевин и Шон не са в панаирния комплекс, значи може да са навсякъде.
— Конете и такъмите са там — казва Бабкок, кимайки към бяла конюшня от сглобяеми панели. — Хората са в караваната. — Сочи към едно голямо уинебаго. — Рицарите… е, те всъщност са актьори, нали така? И умели ездачи също. Те живеят вътре, при другите. Тук сме само аз и Джими, да се грижим за животните.
Зад обора поляна с бяла ограда стига чак до гъстата гора. Цикадите врещят.
Огромен черен кон стои до обора, завързан за една рамка. Нисък смугъл мъж държи едно от масивните копита на звяра и го почиства от пръстта с метално длето. Бабкок го представя като Джими Гутиерес. След като разменя няколко думи с него, Шофлър си записва името му и телефонния му номер в тефтера си.
— Имате ли нещо против да хвърлим един поглед в обора… и в уинебагото? — пита Шофлър.
— Не е много подредено вътре — казва Бабкок. — Влезте, щом искате.
Връщаме се през портата в оградата и вървим обратно към турнирната арена, когато я виждам близо до един от металните улеи — малка бяла маратонка „Найки“.
Видът й ме смразява и застивам на място. Шофлър и Бабкок вече са излезли на арената, когато инспекторът забелязва, че не съм с тях.
— Господин Калахан?
Махам му, неспособен да изрека и дума. Гледам втренчено маратонката. Тя просто си стои там, в прахоляка, изправена, все едно някой току-що я е събул — само дето виждам, че връзките не са развързани.
— Онази маратонка там е съвсем същата като на Кевин — казвам аз.
— Какво?
— Ето там. Онази маратонка. — Соча я, малка бяла обувка с кално петно на връзките. — Синът ми Кевин има такива маратонки.
Видът на обувката в прахоляка, с вързани връзки, ме връща към изненадващо многобройните други обувки, които съм виждал отделно от собствениците им. Вързани една за друга и метнати да съхнат на простора. Зарязани поединично на някой крайпътен банкет. Захвърлени в кофа за боклук. Има нещо в изоставените обувки — дори в обувките пред хотелските стаи, дори онези оставени за поправка в обущарница, — което винаги ми се е струвало тъжно, зловещо дори.
А тази обувка — дали е на Кевин? — ми се струва ужасен знак, доказателство, че някой е бързал, че е имало насилие. Навеждам се, сякаш да я взема, но Шофлър ме спира решително с ръка на гърдите.
— Момент! — Гласът му внезапно става напрегнат. — Не я пипайте.
След десет минути Кристиансен пристига и обувката се сдобива със свое собствено заграждение от пътни конуси и жълта полицейска лента. Кристиансен ще остане да изчака пристигането на криминолозите. Думата „криминолози“ ме тревожи почти толкова, колкото и самата обувка. Алан Бабкок твърди, че не е виждал „кеца“ (както той го нарича) преди да им го покажа. Джими Гутиерес също не го бил виждал.
— Откъде знаете, че е на Кевин? — пита Шофлър, докато вървим към входа на панаира. — Нали са еднояйчни близнаци?
— Не се обличат еднакво — отвръщам.
— А, да. Забравих.
