звука.
Вървим през малката група коли и полицейски патрулки, паркирани близо до входа на панаира.
— Е — казва Шофлър и преглъща една прозявка, — тук ще направим всичко по силите си.
Подава ми ръка и аз я стискам. После плясва Кристиансен по рамото и тръгва обратно към щаба.
Пред нас се шири огромното празно пространство на паркинга. В далечния му край се вижда четвъртитата фигурка на джипа, сам сред голямото поле. Кристиансен върви до мен и притеснено и на пресекулки говори за „един случай на отвличане, по който работих преди няколко години“.
— Намериха хлапето във Флорида — казва той. — В задния двор на гаджето й.
По дългия път към колата идеята ми, че Шофлър е пратил полицая с мен от някакво съчувствие, отстъпва пред далеч по-нелицеприятната истина. Осъзнавам това, докато ровя в джоба си за ключовете на колата и натискам копчето на дистанционното. Ключалките щракват. Фаровете пробиват мрака.
— Така казват, нали знаете — продължава да говори Кристиансен. — В девет от десет случая е някой, когото децата познават. В девет от десет случая е някой от родителите.
Ето я истината — Кристиансен не е с мен в ролята на бавачка. Аз съм заподозрян.
Стоя с ръка на дръжката на вратата. Нямам сили да вляза в колата. Да се прибера вкъщи без момчетата е… нередно. Усещам го като знак за поражение, сякаш съм се отказал да ги търся.
— Хей, искате ли аз да карам? — пита Кристиансен.
После внезапна надежда разцъфва в гърдите ми и аз се вмъквам като подгонен в колата.
— Това май значи „не“ — казва Кристиансен, заобикаля джипа и сяда до мен. — Както искате.
Докато запаля колата и изляза от затревения паркинг на чакъления път, целият обнадеждаващ сценарий е готов до последните подробности в главата ми. Може би момчетата са загубили ориентация, опитали са да се върнат при сламената ни бала, но някъде са завили погрешно. Когато последният двубой приключи, всички станаха да си тръгват — беше истински хаос.
От чакъления път завивам по шосето. Когато не са ме намерили, може би са срещнали някого — хора от квартала, съседи, които не са виждали, откакто Лиз ги отведе в Мейн. И тези хора са откарали момчетата вкъщи.
Или пък Лиз… Лиз е последвала момчетата от Мейн. Искала е да докаже нещо, така че е изчакала Алекс и момчетата да се разделят… Или не самата тя лично, а е наела някого…
Разумът е пълен с предположения, душата е пълна със страх и надежда. На някакво ниво съзнавам, че тези предположения са безпочвени и не биха издържали по-смислена проверка от моя страна.
Сега, когато съм на пътя, изпитвам необяснима нужда да се прибера у дома възможно най-бързо. Сякаш това по някакъв начин ще оправи нещата. Само да се прибера вкъщи! Там ще съм добре. Децата ще са добре. Незнайно как ми е влязло в главата, че момчетата ще са там и ще ме чакат.
— По-добре намалете малко — извиква Кристиансен.
Поглеждам километража. Движа се със сто и трийсет.
— Стига, човече. Това шосе… — Гласът на полицая ми звучи като жужене на комар.
Намалявам до сто и двайсет, а после телефонът ми звъни и аз набивам спирачки, задницата на джипа поднася и се качва на банкета сред дъжд от камъчета.
— Боже Господи! — пискливо крещи Кристиансен, докато аз трескаво се боря с телефона.
Най-накрая слагам проклетото нещо на ухото си.
— Кой е? — пита Кристиансен, но аз почти не го чувам.
— Ало? Ало! — крещя аз. Не че връзката е лоша, кристално чиста е, няма и помен от статичен шум. Но никой не се обажда, мълчат.
— Господине? Кой е? — изблейва Кристиансен, но аз вдигам рязко ръка да млъкне. Не затварям, защото си давам сметка, че това, което чувам, не е точно тишина. Дишане е. Някой диша.
— Кой е? — питам аз и полагам усилия да овладея гласа си. — Кой е?
Нищо.
А после пожар от облекчение избухва в гърдите ми, когато гласът на Кевин изпърхва в ухото ми, треперлив и предпазлив:
— Тате?
6.
После тихо изщракване и свещта угасва толкова бързо, колкото е пламнала.
— Кевин? Кевин?!
Включвам вътрешното осветление на джипа и впивам поглед в малкия светещ правоъгълник на дисплея. Като повечето клетъчни телефони и моят показва номерата на входящите повиквания. Само че преди да приемеш разговора. Сега на екрана пише само: ПОСЛЕДЕН РАЗГОВОР: 18 СЕКУНДИ.
— Сър? — казва Кристиансен. — Кой беше? Кой се обади?
— Секунда само.
Дори не вдигам поглед от телефона, а сърфирам през менюто, докато стигам до ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ. Появява се списък. Избирам ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ и прочитам: 202–555–0199.
Не може да бъде! Това е номерът вкъщи, собственият ми домашен номер! Означава ли това — сърцето прави салто в гърдите ми, — че момчетата са си вкъщи?
Не виждам как е възможно, как може децата да са си у дома и в същото време никой — нито те, нито хората, които са ги завели там — да не си е направил труда да звънне на мобилния ми телефон за единайсетте часа откакто ги няма.
Никакъв смисъл няма в това, но аз въпреки всичко пощурявам от радост.
Телефонът ми сигурно е загубил сигнал преди малко, когато Кевин се обади. Карам през дупка — случва се непрекъснато. Сега обаче сигналът е силен, така че натискам двойката — бутонът за бързо набиране, който ме свързва с домашния ми телефон. Нямам търпение да чуя гласа на сина си и да получа обяснение.
Телефонът звъни четири пъти, а после чувам собствения си глас: „Здравейте, свързахте се с Алекс Калахан. В момента не мога да отговоря, но…“
Затварям. Телефонът у дома има опция за изчакващ разговор и ако говоря в момента и не превключа на новото входящо обаждане, телефонният секретар се включва след четвъртото позвъняване. Момчетата сигурно ми звънят в момента, затова се е включил секретарят. Обажданията ни се блокират взаимно. Чакам, опитвам пак и пак се включва секретарят. Повтарям целия процес, като междувременно обяснявам на Кристиансен какво правя и че Кевин ми се е обадил.
След четвъртия опит се отказвам. Може би прибързвам, може би са необходими една-две минути за препращане на повикванията от централата. Отново избирам ВХОДЯЩИ ПОВИКВАНИЯ, но номерът на ПОСЛЕДНО ПОВИКВАНЕ все още е същият, на домашния ми телефон. Избирам ЧАС НА ПОВИКВАНЕ. Изписва се 04:42. Поглеждам към таблото — в момента е 04:48. Това означава, че повикването от Кевин наистина е дошло от къщата в Кливланд Парк.
В такъв случай… защо никой не вдига телефона?
— Господин Калахан — казва Кристиансен, — сигурен ли сте, че е било едно от децата?
— Да, сигурен съм. — Гласът ми е накъсан от емоцията. — Кевин беше.
— Как ги различавате — нали са близнаци?
— Защото звучеше като Кевин — сопвам му се аз. Не си правя труда да му обяснявам, че през повечето време Кевин ме нарича „тате“, а Шон „татко“ — и е готов с юмруци да защитава правото си на това обръщение.
— Сериозно! — със съмнение в гласа казва Кристиансен.
Изведнъж вече не съм толкова сигурен. Може да е бил и Шон. Тази неувереност ме тревожи.
— И какво каза той? — пита Кристиансен. — Какво е станало? Къде са?
Връщам джипа обратно на пътя и се вливам с нарастваща скорост в движението. Не отговарям на Кристиансен, мисля трескаво: „Какво каза той? Каза «Тате»“. Не мога да изкарам гласа на Кевин от главата си, най-сладкия еликсир, най-чакания звук:
Тате.
