— Така, да започнем от самото начало, от момента, в който сте пристигнали тук — казва Шофлър. — По кое време е било това, между другото? Как изглеждаше човекът, който ви пусна на входа?
Вадя портфейла от задния си джоб.
— Квитанцията трябва още да е у мен.
Като си вадя портфейла, се сещам как по-рано днес си помислих, че съм го изгубил. Нещо във връзка с въпросната случка ме тревожи, но после откривам квитанцията и вниманието ми се отклонява.
— Два и осемнайсет — казвам на Шофлър часа, отпечатван автоматично от машината на входа.
Инспекторът пак е извадил тефтера си.
— А човекът, който ви е продал билета? — пита той, без да вдига очи.
Този въпрос ме притеснява. Децата ми са изчезнали и имам чувството, че инспекторът ме проверява. Отговарям на въпроса:
— Трийсетинагодишна, веждите й изскубани до степен на забвение. — Сякаш чувам гласа на жената: „Един лорд и двама оръженосци, нали? За сметка на Нейно величество кралската Visa.“
Двама оръженосци…
Шофлър поглежда към портфейла ми.
— Случайно да носите в портфейла си снимка на момчетата?
— Да. Имам една.
Той се почесва над веждата.
— Може да пратя някой от детективите в управлението със снимката. Това ще ускори нещата. Ще имаме готовност да я пратим на колегите от съседните окръзи. И на медиите.
Знаех, че полицията ще поиска снимка на момчетата, и въпреки това се чувствам потиснат.
— Тази е отпреди година — казвам на Шофлър, докато вадя студийната снимка от прозрачното отделение в портфейла си. Поглеждам я за миг преди да му я връча.
На снимката синовете ми са с еднакви тениски на сини ивици, което е необичайно за тях. Сигурно Лиз е успяла някак да ги убеди, защото по принцип момчетата не искат да се обличат еднакво и имат само няколко еднакви комплекта, подарък от тъща ми. Двамата с Лиз винаги сме ги оставяли сами да избират какво да облекат (в разумни граници) и те почти никога не избират дрехи, в които да изглеждат взаимозаменяеми. Освен ако не искат да си направят майтап с хората и да играят на — както те я наричат — „близнашката игра“. Родителите си не могат да заблудят, но всички други са лесна плячка.
Въпреки еднаквите дрехи няма съмнение кой кой е на снимката. Изправен пред фотоапарат, Шон принципно не проумява значението на „усмихни се“ или който и да било от другите изрази, които фотографите използват. Без значение колко пъти Лиз му обяснява, че начинът, по който си криви лицето, не е усмивка, той си знае своето. На всяка снимка, за която е позирал, откакто стана на три до сега, се вижда представата на Шон за усмивка. Тази преувеличена и лишена от веселие гримаса — устните разтеглени максимално в противоположни посоки — прилича на онова, което правят орангутаните, за да си оголят зъбите.
Снимката едва не ме срива окончателно. Гърдите ми сякаш са пълни с натрошено стъкло. Подавам я на Шофлър с необяснима неохота, сякаш като му я давам, по някакъв начин се отказвам от собствеността си върху момчетата.
— Не казахте ли, че не се обличат еднакво? — казва Шофлър.
— Така е — отговарям. — Обикновено не го правят.
— Хм.
Половин час по-късно, след като сме обиколили комплекса по пътя, който бях изминал с момчетата, Шофлър вече е доволен. Изключва диктофона и го пъха в джоба си. Изважда мобилния си телефон, отдалечава се на няколко крачки и ми обръща гръб. Въпреки това чувам какво казва. Говори с някого в щаба.
Сякаш съм попаднал в гъста мъгла, мятам се между лудата надежда и паниката. В един момент не мога да повярвам, че това се случва. В следващия разбирам, че се случва — Шон и Кевин са изчезнали, изчезнали са! — разбирам го по студения юмрук, който е стиснал сърцето ми.
— Според мен — казва Шофлър по телефона — най-добре е да разширим търсенето и в гората, докато още не се е стъмнило съвсем.
5.
Не забелязвам кога точно розово-прасковеният залез се отцежда под хоризонта, но внезапно вече е нощ. Луната, стряскащо ясна, виси като изгонено коте в черното, обсипано със звезди небе. Изваждам телефона си и звъня на машинката вкъщи — за десети път или там някъде.
Никаква промяна, няма нови съобщения.
Шофлър не ми позволява да отида с издирващите екипи. Всички ми повтарят едно и също — най-добре ще е просто да чакам. Моите синове ги няма, а искат да седя и да гледам отстрани, зрител на собственото си нещастие.
И въпреки това ми е някак странно познато — чувството да седя в публиката, докато добре смазаната машина на катастрофата се задвижва. Под постоянния обстрел на новините, криминалните сериали, документалните филми за бедствия и „риалити“ програмите по телевизията всички ние сме подготвени за всякакъв вид кошмари. Каквото и да ни сполети, то вече се е случвало под някаква форма на някой друг — филмирано с безпощадни подробности и с музикален съпровод в добавка. Аз ли не знам това!
От пейката чувам Шофлър, който говори на висок глас в щаба:
— Започнете от пресечката на триста и първа и Шейд Вали Роуд. После птицата да се разгърне от точка 19, най-напред да направи обход над територията на комплекса…
В първия момент думите ми се струват безсмислени. После „птица“, „разгърне“ и „обход“ попадат във верните лингвистични улеи в мозъка ми и аз проумявам, че инспекторът говори за полицейски хеликоптер, който се е включил в издирването.
Кристиансен казва:
— Ако децата са в гората, от хеликоптера няма да ги видят.
Когато пристига още една патрулка с четирима униформени полицаи от град Корал (идвали и други) и с мощни фенери в багажника, Шофлър организира нови екипи.
Отнякъде се е появила храна. Пици „Папа Джон“, хамбургери, кутийки Пепси, големи алуминиеви термоси с кафе, обърнати кули от бели стиропорени чашки. Някой е закачил с кабарчета на стената топографска карта и я е разчертал на квадратчета. Първият издирващ екип потегля под съпровода на кратки пращящи реплики по уоки-токитата, после и вторият. Когато третият екип от четири мъже и две жени се събира около Шофлър, който им сочи техния участък от картата, аз скачам на крака.
— Идвам с вас.
Шофлър се колебае.
— Ако ги намерим — започва той, — възможно е…
Оставя изречението недовършено, но аз знам какво иска да каже — „Възможно е да не са живи“. Кимам, за да му покажа, че съм го разбрал.
Шофлър отваря уста, сякаш се кани за пореден път да подхване тирадата си как най-добре ще помогна, ако стоя настрани. Но после променя решението си и кима в знак на съгласие.
— Какво пък!
Вървим през гъст участък в неравна линия, като се стремим да спазваме указаното ни междинно разстояние от две протегнати встрани ръце, или около два метра, но неравният терен и препятствията често скъсяват или увеличават разстоянието помежду ни. Фенерите дълбаят в мрака, цилиндричните им лъчи са силни, но в края си и те се разнищват постепенно и се разтварят във фосфоресцираща мъгла. Провират светлината си в скрити ъгълчета от гъсти храсталаци, осветяват преплетени къпини, промушват се в пукнатините между големи, обрасли с мъх скали, обливат със светлика си грапавата кора на дебели дънери, листа и клони, тук-там на кръпки проблясва вода в поточета или ярките очи на стреснати животинки. Лъчи
