се стрелват към небето, когато хората се катерят през повалени дънери и скали. От време на време веселата мелодийка на някой мобилен телефон нахлува абсурдно в гората и собственикът му провежда приглушен разговор с роднина или приятел.
Групата по претърсването, като разделено на сегменти чудовище, вдига невероятен шум от скършени съчки, търкалящи се камъни и гласове, мъжки и женски, които викат един през друг: „Шон! Кевин!“ Хеликоптерът горе внася своя дял в какофонията, витлата му секат въздуха в кръгове над панаирния комплекс и вдигат толкова силен шум, че на моменти едва успяваме да го надвикаме. Гласовете ни са тънички и безсилни, безнадеждни викове в пущинака.
Напредваме бавно и с мъка през терен, който е не само неравен и пълен със скрити долчинки на най- неочаквани места, а и задръстен с тръни и пълзящи растения, често колкото човешки ръст. Шофлър предупреди, че няма да ни е лесно, и сега тежкият терен взема своя данък. Току се чува вик на болка, последван от ругатня. Само след десет минути ръцете и краката ми са издрани от тръните, лицето ми кърви.
От време на време стържещият глас на Шофлър се чува откъм уоки-токито на водача ни. Спираме, докато не става ясно, че обаждането му е рутинно и не съдържа новини за момчетата. Всеки път сърцето ми започва да се блъска като обезумяло в гърдите и ме залива вълна от адреналин. Чувствам се като махало, което се люлее между надеждата и ужаса.
Групата спира и когато хеликоптерът се появява над главите ни през няколко минути, колкото да ни облее пътьом с ярък конус бяла светлина, толкова силна, че превръща нощта в ден. После някой казва „Да вървим“ и ние продължаваме напред, пробиваме си път през гъстия листак и крещим, докато накрая прегракваме.
Изпадам в някакъв транс, вниманието ми е изцяло съсредоточено в обсега на фенера ми, който въртя надясно и наляво, за да огледам всеки сантиметър от поверения ми участък. Много пъти светлината пада върху клон или група листа и за миг ми се струва, че съм видял крачол, ръка, обувка, извивка на глава.
Те всъщност са толкова малки! Когато се отбивам късно вечер в стаята им да видя дали са завити и те спят в леглата си притихнали и неподвижни, често ме побиват тръпки при мисълта колко са малки — като се има предвид мястото, което заемат в живота ми. Ако са ги покрили с листа, ако някой е положил дори и нищожно усилие да ги скрие… ще е толкова лесно да ги подминем.
Мигам с очи да проясня зрението си и затварям мислите за тази ужасна представа — покрити с листа. Но въпреки всичките си усилия не успявам да спра ужасните мисли, които се пръкват една след друга в главата ми. Не мога да спра да мисля за онази обувка например, обувката на Кевин, изоставена край онзи улей. Как си стои там, оградена с полицейска лента и чака криминолозите.
Това са думи, които не искам в речника си — криминолози, екип К–9, издирвателна решетка.
Когато Шофлър нарежда на екипа да се върне „в базата“, никой от хората не иска да го направи. Всички мърморят и молят за още време.
— Не искаме да се отказваме — излайва гневно в радиостанцията си мъж на име Расти, който е водач на групата, — така или иначе сме тук, Шоф.
Ала Расти отстъпва неохотно пред настоятелното нареждане на Шофлър. Други екипи са готови да ги сменят. Изтощението води до грешки. Свежите очи виждат по-добре.
— Освен това — казва Шофлър, гласът му се накъсва от статичен шум, — трябва да обсъдя нещо с господин Калахан.
Стаята изглежда ужасно, превърнала се е в нещо като импровизирана кафетерия, вече препълнена със стиропорни чаши, кутии от пици и понички, пластмасови бутилки от вода. Мръсни купчини от дрехи и обувки затрупват бюрото на „Изгубени вещи“. По пода са натрупани комуникационно оборудване, оранжеви пътни конуси, жилетки с отразителни лепенки, малка планина от маслиненозелени одеяла, все още неизвадени от найлоновите си опаковки.
Чакам обещания разговор. Толкова съм изтощен, че за момента ми липсва достатъчно енергия да се замислям за предмета или целта му. Ясно е, че момчетата не са намерени (иначе новият екип нямаше да навлезе в гората), а това е единственото, което наистина ме интересува.
Шофлър премята голямата си ръка през раменете ми и казва, че е време да се прибера вкъщи. Аз моментално възразявам, но той спокойно ми напомня за две неща.
— Нямаме доказателства за отвличане — започва той. — Вярно, намерихме обувката, но… — тук той свива рамене, — самият вие не можете да я идентифицирате със сигурност.
— Сигурен съм, че е на Кевин.
— Сигурен сте, че е неговата обувка, защото той има такива и защото го няма.
— И защото беше там, край турнирната арена.
Шофлър клати глава.
— Имате ли представа колко деца минават през арената всеки уикенд? Кой знае откога стои там тази обувка? Много деца имат такива маратонки. — Пристъпва от крак на крак. — Ако все пак се касае за отвличане и се получи обаждане, похитителите няма да оставят съобщение на телефонния ви секретар. Ще искат да говорят с вас.
Кимам.
— Ще трябва да поставим подслушвателно устройство на телефона ви, а това ще стане много по-бързо, ако сте си у дома — иначе ще трябва да подпишете формуляр, който да изпратим на колегите, да им пратим и ключове — дълга и широка. Ако сте там, за два часа ще е готово.
— Добре.
Той свива устни за момент, кривва глава.
— И друго — продължава Шофлър, — при всичките тези хора и хеликоптери нещата не могат да останат в тайна. Искам да кажа, че ще се появи още в ранните новини под формата на някакъв бюлетин, а в редовните сутрешни новини… — Той клати глава. — Е, вие го знаете по-добре и от мен.
— Да — отвръщам.
Шофлър е прав. Трябваше и сам да се сетя. Само че се замислям чак сега.
Родителите из цялата страна вече са на нокти заради скорошната серия от широко отразени отвличания и изчезвания на деца. В момента в Калифорния се води съдебно дело за отвличане и убийство на петгодишно момиченце. Това е атмосфера, в която вестта за ново изчезнало дете моментално се превръща в голяма новина от национален мащаб.
А от медийна гледна точка изчезването на Кевин и Шон си е чисто злато — симпатични близнаци изчезват по време на рицарски турнир, сред дами в кринолини и мъже с жабо. Няма да е просто новина, ще е сензация.
— И това е добре, определено е добре — казва Шофлър. — Време е да потърсим помощта на широката общественост. А медиите ще ни я осигурят.
Спира да говори и чака да кажа нещо. Разбирам, че очаква от мен да стигна до някакъв извод, но не мога да се сетя какво по-точно цели.
— Сигурно имате близки — най-накрая казва инспекторът търпеливо, — които не бива да разберат за това от телевизията или защото някой репортер ги е потърсил.
Господи! Лиз! Ще трябва да кажа на Лиз.
— Мисля, че трябва да си идете у дома.
Забил съм поглед в краката си. Лиз.
— Крис — продължава Шофлър и кима към полицай Кристиансен — ще дойде с вас.
— Ще се оправя — казвам. Шофлър явно смята, че не бива да оставам сам, но най-малко от всичко искам Кристиансен да ми прави компания.
Шофлър не ми обръща внимание и кима на полицая, после тръгва с нас към изхода на комплекса.
— Заредена ли е батерията на телефона ти? — пита той Кристиансен. Полицаят откачва телефона от колана си и отваря капака му.
— Пълна е.
Вън е тихо. Шумът от движението по магистралата едва се долавя. Бърборенето на цикадите се усилва и спада ритмично. Хеликоптерът временно се е оттеглил да зареди гориво. За миг ми се струва, че чувам далечните викове на издирващия отряд, но после лек вятър зашумява в клоните на дърветата и поглъща
