Отново набирам телефона вкъщи, изчаквам нетърпеливо края на моето записано съобщение и звуковия сигнал.
— Който е да е там с момчетата — умолявам аз, — моля ви, вдигнете телефона. Моля ви!
Малко след като се родиха момчетата на нас с Лиз ни се стовариха толкова задължения, че започнахме да оставяме секретаря да отговаря на повечето обаждания — изчаквахме да чуем кой ни търси и вдигахме при възможност… или желание. Приятелите и роднините ни знаеха това, както и половин дузина от колегите ми. Съобщенията обикновено започваха с „Алекс… ако си там, вдигни“. Или „Лиз, мама е. Не си прави труда да вдигаш, просто исках да ти кажа, че…“
В къщата има няколко телефонни апарата, но аз си мисля за този в кухнята. Стои на малката червена масичка, която Лиз купи от една дворна разпродажба. Телефонът е стар, бежов, черният навит кабел е много дълъг и обикновено е оплетен безнадеждно. До него е квадратният бял секретар, червеното копче свети, ако има нови съобщения. Представям си, че усиленият ми глас говори в кухнята точно от малката мембрана на секретаря.
— Кев? Шон? Ако сте сами, вдигнете телефона, момчета, става ли? Татко е. Просто вдигнете телефона.
Нищо.
Над телефона е дъската за бележки, дървената й рамка е изцапана със зелено мастило в единия ъгъл, където Шон я беше надраскал, когато прохождаше. Откакто Лиз я няма, корковият правоъгълник се е превърнал в постоянен дом на странна колекция от квитанции от химическото чистене, изрезки от вестници, менюта за храна за вкъщи, бележки с надраскани набързо имена и телефонни номера, снимки, детски рисунки, стари лотарийни билети.
— Вдигнете — моля аз, — хайде!
Секретарят се включва и отново чувам собствения си роботски глас: „Здравейте, свързахте се с…“ Опитвам се да си представя Кевин или Шон със същите подробности, с които си представям дъската за бележки, но по някаква причина не успявам.
— Какво правите? — пита Кристиансен.
Не му обръщам внимание, а набирам 411. Питам за номера на Ясмин Сийгъл, но после променям решението си и се обаждам на съседа до нас, Фред Билингсли. Ясмин е над осемдесетгодишна. Би й отнело твърде дълго време да излезе от къщи. Фред, чиято съпруга Нанси почина преди две години, живее с порасналата си вече дъщеря. Той е организиран и благонадежден, макар и не особено дружелюбен.
— Сър — казва Кристиансен, — трябва да докладвам на инспектор Шофлър. Може ли да ми кажете…
Фред определено е изненадан, че му се обаждам по това време.
— Алекс? Колко е часът? — Гласът му е разтревожен. — Проблем ли има?
— Искам да те помоля за голяма услуга, Фред — казвам аз.
Обяснявам му ситуацията и му казвам къде да намери ключа за входната врата. Фред обещава да отиде веднага — ще ми се обади на мобилния след няколко минути.
Кристиансен се навежда пред мен да погледне километража.
— Божке! — изписква той. — Господине! Сър! Намалете! Трябва да намалите.
Вече съм на околовръстното, когато Фред се обажда.
— Тук няма никого — казва ми той. — Не виждам нищо особено или необичайно, всичко изглежда на мястото си. Сигурен ли си, че са се обадили оттук?
Казвам му, че според моя телефон обаждането е дошло от къщи, но може и да има някаква грешка. Благодаря му многословно.
— Момчетата наистина ли са… изчезнали? — казва Фред. — Мили Боже, мога ли да помогна с още нещо?
Мисля си, че момчетата са в къщата и се крият от Фред. Без друга причина, освен сериозния му и някак официален маниер на поведение, винаги ги е било малко страх от „Господин Б.“.
— Благодаря ти, че провери, Фред. Задължен съм ти — казвам аз. — Не се сещам какво друго би могъл да направиш. След половин час ще съм там. Ти по-добре се връщай в леглото. Наистина съжалявам, че те събудих.
— Не се притеснявай — казва далечният глас на Фред. — Радвам се, че можах да помогна.
Кристиансен най-после се свързва с Шофлър точно преди да завия по Ордуей. Двамата все още говорят, когато спирам на алеята пред къщата. Изскачам от колата и хуквам.
Отварям рязко рамката с мрежа против комари, отключвам и вече съм вътре, влитам от стая в стая с шеметна скорост, крещя имената на момчетата, паля лампите наред, очите ми буквално претърсват трескаво стаите. Последна проверявам тяхната стая. Някакъв малоумен оптимист в мен продължава да таи надеждата, че все пак ще ги намеря там, заспали в леглата си.
Само че стаята им е празна. Съвсем празна.
С Кристиансен по петите проверявам таванското помещение, после мазето, после отново обикалям стаите, като този път отварям гардеробите, проверявам под леглата, зад по-големите мебели, навсякъде, където може да се скрие едно малко момче. И отново завършвам търсенето в стаята им. Като в сън се приближавам към прозореца на фасадата на къщата.
Ясмин Сийгъл е нощна птица — твърди, че спи само по два-три часа на нощ. Но освен това е от онези жени, които изглежда са осведомени за всичко, което се случва в квартала. Може да е видяла нещо — кола, момчетата, онзи, който ги е довел в къщата… нещо. Освен това виждам, че е будна. Синкавата светлина на телевизора грее в прозореца на хола й.
Излизам от детската с намерението да се обадя от кабинета си на Ясмин, когато погледът ми се спира на нещо, което не съм забелязал досега.
Нещо като малко зайче върху двойната ракла — ниска мебел с много чекмеджета, която Лиз изнамери в Икеа. Стои от страната на Шон, която за разлика от страната на Кевин е почти подредена, иначе никога не бих го забелязал. Приближавам се и разбирам, че е оригами — малка фигурка, не повече от десетина сантиметра висока, сгъната от опаковъчна хартия. Не разбирам нищо от оригами, но това не е някакво просто, карикатурно изображение на животното. Фигурката е сложна и с чисти линии, повече като миниатюрна скулптура.
А когато я взимам в ръка, я усещам някак странно. Не е направена от хартия, а от някакъв вид животинска кожа. Което по някаква причина ме хвърля в ужас.
Винаги ли е била тук? Едва ли. Щях да я забележа.
Или пък не, мисля си в следващия момент, докато връщам малката фигурка върху раклата. В края на краищата бях ли забелязал увлечението на момчетата по рицарите? Не. А и Лиз непрекъснато ги водеше в разни занаятчийски дюкянчета… в най-невероятните дори. Макар че… няма начин Кевин или Шон да са направили това нещо. Може би майка им.
Мисълта за Лиз ме удря в стомаха като ковашки чук.
О, Боже мой! Трябва да й се обадя…
7.
Лиз пристига късно на следващата сутрин, излиза със странна походка, сякаш краката не я слушат, от обезопасената зона на Националното летище, хубавото й лице е изопнато от сълзи. След кратка вдървена прегръдка я прихващам над лакътя, обръщам я наляво и я представям на Кристиансен.
Кристиансен е тук, за да „ви помогне да ескортирате госпожа Калахан до дома ви“ — както се изрази Шофлър.
Когато инспекторът за пръв път ми сподели тази идея, му казах да забрави, но той някак успя да ме уговори, най-вече с аргумента, че униформените полицаи наистина са от помощ, ако трябва да минеш през тълпа от репортери.
— Мъж в униформа може да подходи делово, без това да се сметне за грубо. По дяволите, може да бъде и наистина груб към репортерите и пак ще изглежда, че просто си върши работата. Патрулката,
