ми, с мрачно лице и стиснати устни, се опитва да мине през тълпата с куфарите си.
— Някакви новини за момчетата?
— Бяха ли разстроени децата заради раздялата на родителите си?
— А заподозреният?
— Имало ли е оспорени родителски права при раздялата?
Щом ме забелязват, тълпата репортери зарязва родителите ми, престроява се, обгражда ме бързо и инстинктивно ми отрязва всякакви пътища за отстъпление, като глутница кучета. Четиримата едва успяваме да се задържим на крака, пътят ни към къщата е блокиран.
— Мили Боже! — казва майка ми щом все пак успяваме да се вмъкнем вътре, и се киска истерично. Очите й са леко разфокусирани и когато я прегръщам, осъзнавам, че така се е натъпкала със занакс, че тялото й е като обезкостено. Татко ме тупва силно по гърба, но самият той изглежда ужасно.
— Ще ги намерим — казва твърдо, но гласът му кънти на кухо.
— Така е — казвам аз. — Ще ги намерим, каквото и да става.
Като се слушам — гласът ми насилен, но и пълен с вяра, — си давам сметка, че изпадам в някаква странна форма на магьосническо мислене. Ако само успея да докарам верния тон и — също като Джак — говоря с непобедима самоувереност, всичко което кажа, ще се сбъдне.
Късно следобед стоим пред входната врата, на няколко стъпала над блъскащата се тълпа от репортери и оператори. Заобикаля ни гора от микрофони и море от камери и фотоапарати. Врявата на човешки гласове се надига и спада, подсилена от механичния шум на камерите. Светкавици проблясват в побъркан ритъм.
Лиз стои до мен и току се дърпа назад пред шума и светлината на прожекторите.
— Аз съм Алекс Калахан — започвам.
Обръщам се към човека или хората, похитили Кевин и Шон, с призив да ги върнат, обръщам се с гореща молба към зрителите да бъдат нашите очи и уши, да се обаждат на горещата линия с информация.
Със закъснение осъзнавам, че трябваше да настоя Лиз да говори повече. Дори и в собствените ми уши гласът ми звучи отработен и спокоен — гласът от репортажите ми. Опитвам се да дам израз на искреното си отчаяние на обикновен гражданин, но не се получава. Оставам с едно чувство, което познавам твърде добре. При директните интервюта е трудно да се предскаже кой ще прозвучи убедително и кой — фалшиво. Днес аз попадам във втората категория. Оставам с усещането, че съм изнесъл представление, и то не особено успешно.
Лиз компенсира това. Изреченията й са накъсани от хлипове, но тя въпреки това не спира да говори — проява на храброст, която е толкова трогателна, че забелязвам блясък на сълзи в очите на някои от репортерките. Накрая тя се обръща директно към момчетата.
— Кевин? Шон? Ние с татко ви… ние ви обичаме… толкова много! И ще ви намерим! Където и да сте. Обещавам! Ще дойдем и ще ви намерим. Вие просто… се дръжте.
Това е, силите й са свършили и не може да продължи. Обръща се рязко към мен, блъсва лице в гърдите ми и свива ръце над главата си, сякаш очаква някой да я удари. Отпуска се в ръцете ми и след миг си давам сметка, че ако я пусна, просто ще се свлече на земята. Репортерите продължават да задават въпроси и фотоапаратите продължават да ни засипват с шеметния си преграден огън, докато влача жена си през прага на дома ни.
Който вече не чувствам като убежище.
За щастие Лиз спи, когато двамата полицаи от К–9 пристигат. Дошли са да вземат непрани дрехи на момчетата, включително и чаршафите от леглата им. Следотърсачката Графиня — овързана в преплетена кожена сбруя — седи до краката на водачката си и диша тежко, докато полицаите разделят дрехите в два големи найлонови плика.
— Защо правите това? — пита Джак и сочи двата плика. — В единия са нещата на Кевин, а в другия на Шон, така ли? Защото ми се струва, че ги объркахте.
— Не точно — отговаря полицайката.
— Тоест? — настоява на своето Джак.
Тя гали Графиня по врата.
— Има и друго куче — казва тя, почти шепнешком. — Корки. С него работи друг водач.
— Моля? — казва Джак. — Бихте ли говорили по-високо, млада госпожо?
Тя плъзва поглед към партньора си и той подхваща обяснението:
— Графиня е куче следотърсач, нищо повече — казва той. — Води се по миризмата. Вероятно сте виждали хрътки във филмите?
Джак кима.
— Но има и друг вид кучета, сър, които се използват в такива случаи, специално обучени да откриват… ами, обучени са да откриват… останки, сър. Дори в езера и реки… нали разбирате, под вода. Невероятно е. — Забива очи в пода.
Джак затваря рязко очи и за миг изтръпвам от страх, че ще се пречупи.
— Мили Боже! — казва той и поглежда към мен. — Нито дума за това пред Лизи.
— Трупни кучета — прошепва полицайката. — Така им казват.
9.
Денят минава някак — водовъртеж от емоции, накъсан от сякаш стотици телефонни обаждания. Говоря с Шофлър пет-шест пъти, но няма нищо ново, освен промяната в разписанието му — вместо „по някое време днес“, ще дойде „по някое време довечера“.
По съвет на неколцина приятели се обаждам на една детективска агенция и говоря с човек, когото бях интервюирал преди време във връзка с един репортаж за руската мафия в Брайтън Бийч. Преди да съм му казал за какво се обаждам, той събира две и две:
— О, Боже, изчезналите близнаци! Господи, това са вашите момчета, не се бях сетил…
Дава ми името на най-добрия си служител в издирването на изчезнали хора — жена на име Мери Макафърти. Уреждаме си среща за следващия ден. Тя ми дава списък на информацията, която ще й бъде необходима.
— Ще ви направим намаление — казва ми тя — и ще свършим работата на половин цена.
Но дори и така няма да е евтино. Седемдесет и пет долара на час, вместо сто и петдесет. Плюс разходите.
Няколко пъти говоря с Криста в телевизията — която, съобщава ми задъхано тя, е обявила десет хиляди долара награда. Снимки на момчетата, съобщение за наградата и номерът на горещия телефон ще бъдат показвани над кадър на всеки кръгъл час.
Говоря с една жена в центъра за изчезнали деца. Те са задвижили „локаторно“ търсене по електронната поща, което чрез сложна система от електронни указатели може да достигне — с прикачен файл със снимка на момчетата, физическо описание и информация за горещата линия — до повече от три милиона души.
Приятели и познати се обаждат с дузини.
В пет часа си давам сметка, че момчетата ги няма вече от двайсет и четири часа. Не го споменавам пред никого.
В шест и половина едно смутено мексиканче доставя храната, която Лиз е поръчала от Сала Тай. Баща ми оглежда подозрително храната. Джак се храни със завиден апетит и подканя дъщеря си да направи същото.
— Важно е да си поддържаш силите, миличка.
Майка ми хапва малко и казва на баща ми:
— Наистина, Боб, не е лошо.
Става седем, осем, девет.
Време за лягане. Буден съм от толкова дълго, че започвам да усещам как съзнанието ми възприема
