опашка. Влизаме в стаята на момчетата. Трудно ми е да дишам.
— Решихме да не го местим на първо време — казва Шофлър и отваря с молива вратата на килера. — Можете ли да обясните това? — пита той и посочва с молива към най-горния рафт.
Дръпва се встрани, така че да надникнем и ние. Там, до кутията със забавни игри, има малка стъклена купа, пълна с прозрачна течност. Стои на самия ръб на рафта, сякаш всеки момент ще падне.
— Какво е това? — пита Лиз. — Вода ли е?
— Още не сме сигурни… но, ъъ… както казах, ако можете да ни кажете за какво служи, това би ни помогнало.
Лиз поглежда към мен, но аз мога само да свия рамене. Нямам представа какво прави купа с течност на най-горния рафт в килера на момчетата.
— Да са имали домашно животно или нещо такова? — пита Шофлър. — Жаба, буболечка някаква… риба? Така би имало смисъл.
— Не знам за такова нещо — казвам му аз.
— Хмм — мърмори Шофлър, — не знаете. — Обръща се към Лиз. — Госпожо Калахан?
Лиз само клати глава, мръщи се и ме поглежда някак странно.
— Ще вземем проба от течността и отпечатъци от купата. Купата е ваша, между другото, нали? — Поглежда към мен, после към Лиз.
— Не знам — казвам аз. — Предполагам.
— На мен не ми е позната — казва Лиз.
— Хмм — отново казва Шофлър. — Е, Дейв ще се заеме с това — казва той и кима към килера, — а екипът може да се прехвърли в дневната. Останалата част от къщата вече е на ваше разположение. — Сваля си ръкавиците.
— Инспекторе…
— Предполагам, че няма да отнеме много време — казва той, без да ми обърне внимание, — а след това ще ви се махнем от главата. Сигурно всички са доста уморени вече — продължава той, — особено родителите ви.
— Тениската — с изтънял глас казва Лиз — означа…
— Съжалявам — прекъсва я Шофлър, скривайки се зад официалния тон, — тениската е веществена улика и въпросите около нея ще трябва да почакат. Прибързано би било да гадаем. Ще я изпратим в лабораторията и след това ще знам повече.
— Но…
Той върви към вратата, подминава ни. Изглежда нямаме друг избор, освен да го последваме в коридора. Спираме, така че двамата полицаи, излизащи от кабинета ми, да минат към входната врата. Всеки от тях носи голяма картонена кутия, залепена с полицейско тиксо.
— Какво е това? Какво сте взели?
— Мисля, че е компютърът ви.
— Компютърът ми?
— Успокойте се, Алекс. Така се прави. Похитителят е бил тук, нали? Просто трябва да вземем някои неща, за да ги прегледаме. Инспектор Ебинджър ще ви даде инвентарен списък, когато приключим, и не е лошо да го прегледате. Колкото до компютъра, може момчетата да са общували с някого по интернет. Трябва да проучим тази възможност.
Лиз се обръща към мен.
— Упражнявал си родителски контрол върху това, нали, Алекс?
— Въобще не са ползвали компютъра.
— Алекс!
— Не са се приближавали до него! Мисля, че дори не знаят как се включва. — Това сигурно е вярно. Инженерите на „Епъл“ така добре са маскирали копчето за включване и изключване, че когато купих компютъра, се наложи да звънна в магазина да питам къде е.
— Ти ми обеща!
— Лиз…
Шофлър се намесва.
— Алекс — казва той, — имате ли нещо против да се подложите на тест с детектор на лъжата?
— Какво?
Казвам „какво“, но съм го чул. Знам също и какво означава. Убийствата — дори убийствата на деца — често се извършват вътре в семейството. Когато изчезне дете, родителите автоматично са първите заподозрени. Чувам гласа на полицай Кристиансен, докато двамата вървим към джипа през празния паркинг пред панаира. „В девет от десет случая е някой от родителите.“
Кой би могъл да забрави случая Сюзън Смит? Усмихнатите лица на синовете й се появяваха по новините дни наред и съсипаната им майка умоляваше похитителите да ги върнат, да върнат момчетата, които самата тя беше пристегнала с предпазните колани и после беше избутала колата в студените води на едно езеро. Как е могла да го направи, питах се тогава — всички се питаха, — дали е гледала как водата се издига, гледала ли е как потъват? Спомням си и една двойка във Флорида, отправяла сълзливи молби да бъде върната обичаната им дъщеря, чието осакатено тяло по-късно беше открито заровено в собствения им заден двор.
„Имаш ли нещо против да се подложиш на тест с детектор на лъжата?“ В тази компания ме поставят — на Сюзън Смит и на сълзливите детеубийци от Флорида.
И аз разбирам. Фактът, че ме молят да се подложа на такъв тест, означава, че окървавената тениска… или пък са намерили и нещо друго в къщата… ги кара да смятат, че може да имам нещо общо с изчезването на момчетата. Разбира се, знам също, че грешат.
Преди да съм отговорил на Шофлър, той прави онзи полицейски жест с ръка.
— Никой не изисква от вас да се подложите на теста — казва инспекторът. — Напълно доброволно е — разбирате това, нали?
— Какво? — казва Лиз. — Какво?
Аз просто си стоя там. И в гърдите ми се надига гняв.
— Ще се подложа на теста — казвам, — но това ще е загуба на време. Нещо не разбирам. Трябва да има стотици хора, които са видели децата ми на панаира. И Кевин ми се обади, обади ми се оттук. Вашият човек… Кристиансен — той беше с мен в колата.
Шофлър изкривява лице, вдига поглед към тавана, сякаш получава оттам някаква информация. После кимва, явно стигнал до някакво решение.
— Вижте — казва той, — колкото до телефонното обаждане. Казвате, че е било вашето дете, но никой друг не може да го потвърди. Може да е бил всеки. Дори обаждането наистина да е дошло оттук. — Струва ми се, че се кани да каже още нещо, но променя решението си и само клати глава.
Аз обаче знам какво си мисли и думата се взривява в главата ми като граната — съучастник.
— Точно като онази обувка, която забелязахте до оградата — казва Шофлър. — Нали се сещате? Не намеквам нищо, но работата е там… кой я забеляза?
— Каква обувка? — пита Лиз с паника в гласа. — Намерили са обувка?
— Намерихме детска обувка на територията на панаира — казва Шофлър. — Според съпруга ви тя е на едно от момчетата.
— На Кевин — казвам аз. — Една от маратонките му, найковете.
— Сигурно разбирате защо бихме искали да се подложите на теста — казва Шофлър с тон, който трябва да мине за успокоителен, — защото… работата е там… всичко, с което разполагаме, всичко е…
Тук млъква и свива рамене. Не го казва, но аз схващам посланието му. Възможно е аз да съм сложил обувката там, зад турнирната арена, и после да съм я посочил на Шофлър. Съучастник е могъл да ми се обади от домашния на мобилния телефон. Няма искане за откуп — нито по телефона, нито по пощата. Самият Шофлър го каза: „Защо му е да отвлича две деца? Не е като да има отстъпка при покупка на едро.“ Няма външно потвърждение на версията ми. Всичко започва и свършва с мен.
— Все някой трябва да ни е видял там — казвам аз. — Така де… не е за вярване. Хиляди хора ни видяха.
