— Не си спомням.
Той маха с ръка в знак, че не е важно, после ми хвърля една усмивка.
— И аз не винаги обръщам внимание на тези дреболии.
Джейсън Прайс е щедро надарен с чар и го използва докрай, за да ме убеди, че иска да ми бъде приятел — ама наистина иска. А начинът да се сприятелим е да му кажа онова, което иска да чуе. А онова, което той иска да чуе — не че би го използвал срещу мен, и той е имал трудни моменти с Дерик, — е че аз съм го направил. Ядосал съм се и съм загубил контрол над себе си — на всички ни се случва, човешко е. Никой не се контролира непрекъснато. И така нататък.
Както го описвам, изглежда нескопосано и лесно преодолимо, но не е така. Импулсът да призная прилича почти на религиозно стремление. Ако само можех да си призная, бих бил очистен и прероден, бих могъл да започна наново.
Часовете минават и ме обзема опасна апатия. Искам да спра да говоря. Искам да спя.
Много пъти съм чел за хора, оцелели на крачка от смъртта. Идва момент, когато волята започва да линее. Точно преди да замръзне до смърт, жертвата на хипотермия се чувствала затоплена и сънлива; ярка светлина обгръщала давещия се. От подобни разкази стигам до извода, че забвението може да бъде примамливо, желана почивка от борбата и болката.
За пореден път обсъждаме маршрута ми с момчетата в панаирния комплекс, когато някой чука на вратата. Инспектор Прайс се мръщи, казва „извинете ме за момент“, става, открехва вратата и провежда кратък разговор с човека отвън. Макар да шепнат, става ясно, че не са на еднакво мнение, спорят. После, без да каже дума, Прайс ме оставя сам.
Чакам безучастно и често си поглеждам часовника. Минават десет минути. Двайсет. Половин час.
Когато Прайс се връща, разпитът поема в съвсем нова посока, която дълбоко ме озадачава.
— Каква религия изповядвате, Алекс?
— Моля?
— Религиозните ви убеждения. Вярата ви.
— Не съм много религиозен.
— Значи сте атеист?
— Не, не точно атеист. Какво общо има това?
— Потърпете малко, става ли? Ако трябва например да попълвате анкета, кое квадратче бихте отбелязали — „атеист“ ли?
— Не. Аз съм нещо като католик. Не… не знам. Бих отбелязал „християнин“, предполагам.
— Предполагате.
Следват въпроси на тема какво мисля за животинските жертвоприношения, за един репортаж, който бях правил за сантерията в южна Флорида, за духовните ми убеждения, какво мисля за религии като уика.
— Слушайте — казвам накрая, — накъде биете с всичко това? Не разбирам какво общо имат въпросите ви със случая.
— Не ви харесва тази посока на разговора ни? — пита Прайс и лицето му се смръщва изненадано.
— Просто не разбирам какво целите — казвам му аз.
— Не е празно любопитство от моя страна — казва той. — Това ви го гарантирам.
И като го гледам, като гледам професионалното разочарование, изписано на лицето му, най-после стигам до извода, че колкото и искрено да му сътруднича, това няма да ме оправдае в неговите очи. Опитвам се да докажа несъществуваща хипотеза — а това просто не може да бъде направено. Без значение на колко въпроса отговарям правилно, Джейсън Прайс се интересува само от отговорите, които потвърждават вината ми. И понеже не съм виновен, няма причина да седя тук и да се подлагам на всичко това.
Казвам му, че искам да се прибера у дома.
— Отказвате да се подложите на по-нататъшен разпит.
— Не виждам смисъл да го правя.
— Отказвате. Това ли ми казвате?
Клатя глава.
— Няма да ме оставите на мира, нали?
Джейсън Прайс ме удостоява с тънка усмивка.
— Това „да“ ли е?
Решавам да му угодя. Какво значение има?
— Да — отвръщам. — Отказвам.
Прайс става. Оставя ме сам в стаята.
12.
Почукване на вратата ме изтръгва от затисналата ме дрямка. Не знам колко време е минало, но в стаята влиза Шофлър, а не Прайс.
— Да вървим — казва той.
Веднага разбирам, че нещо е станало. Отношението му към мен се е променило, но по начин, който не успявам да определя. Изключва касетофона и аз го следвам до колата отвън. Голям бял форд, краун виктория. Ден е — утро. Прекарал съм нощта в стаята за разпит.
Обзема ме страх, когато Шофлър ми отваря вратата да вляза. Защо изведнъж се е загрижил за чувствата ми? Защото… защото ми съчувства.
Когато сяда отпред и си слага колана, аз се стягам, готвя се за мрачния му тон, за ужасната новина, за най-лошата новина. Изминали сме няколко пресечки, когато осъзнавам, че съм затаил дъх.
— Резултатите от теста излязоха — казва Шофлър и клати глава.
— Какво? — Не това съм очаквал и облекчението ми е незабавно и бездънно. — Имате предвид — от детектора на лъжата?
— Не — казва Шофлър. — Не… от лабораторния тест. На тениската. — Въздъхва силно и продължително, завивайки покрай един ъгъл.
— И… какво?
— Кокоша кръв — казва той и ми хвърля бърз поглед. — Тениската е напоена с кокоша кръв.
— Кокоша кръв! — повтарям аз и летя в облаците от облекчение. Не съм сигурен какво означава, но знам, че новината е добра. Кръвта не е била човешка. Не е била на детето ми.
Шофлър измучава нещо неопределено.
Сега разбирам защо Прайс ми бе задавал онези въпроси за религия и животински жертвоприношения. Въодушевлението ми повяхва.
— Вижте — казва Шофлър, — освен това ние, ами… открихме благонадеждни свидетели, които са ви видели на панаира с момчетата.
— Хм.
— Двама служители — продължава Шофлър. — Човекът със стълбата на Яков — той много добре си спомня момчетата ви. Каза, че едното се покатерило по стълбата като маймунка.
— Шон.
Шофлър кима.
— Даа, и след като хлапето се изкатерило догоре, се наредила огромна опашка от желаещи да си изпробват късмета — по-големи деца, които решили, че щом малкият е успял, значи е лесна работа. Като се има предвид, че таксата е по долар на опит, собственикът на атракцията е имал повод да празнува и основателна причина да запомни малкия си благодетел.
— И защо се е сетил чак сега?
— Бил си взел почивка за неделята и понеделника, така че разговаряхме с него едва тази сутрин. Местен е и не пътува с панаира. А след като го разпитахме, искахме и да го проверим. — Въздишка. — Да сме сигурни, че не познава вас, че не познава Лиз, не познава децата — такива неща. Всъщност открихме доста служители на панаира, които са ви видели с децата. Мъжът със стрелбището — той също ви помни много добре. Има и други.
