Работя с полицейска художничка на име Марайке Уилк и се опитвам да изцедя от главата си образа на мъжа с кучето. Понеже само съм го зърнал за миг, не съм голям оптимист. Шофлър настоява, че „холандчето“, както той нарича Марайке, е „царица в изваждането на подробности от спомените на очевидци, направо е гений“.
Затруднявам се от самото начало, докато се опитвам да определя формата на лицето му. Яката, която носеше, също създава проблеми — не само защото ми е още по-трудно да определя дължината на лицето му, но и защото крие връзката между врата и раменете, линията на челюстта и дори ушите му. Добре подрязаните козя брадичка и мустаци също не помагат. Въпреки умението на Марайке да прехвърли беглите ми впечатления върху белия лист, резултатът е неясен и твърде общ. Мъжът гледа с празен поглед от окончателната скица, с хубава подстрижка и добре оформени брадичка и мустаци, точно както го помня, но останалото си е чиста догадка.
Шофлър се отбива да погледне докъде сме стигнали.
— Какво ще кажеш? — пита Марайке.
— Ще кажа, че всичките ми изглеждат от един дол дренки.
— Какво?
— Марайке и Лари — Лари е друг от художниците ни — вече работиха с други трима свидетели, които са видели този човек с децата ви. — На Марайке казва: — Продължавай. Дай му да ги види.
Тя ми показва серия от пет варианта на мъжа с кучето, във всичките се набиват на очи козята брадичка и заострените мустаци. Като се изключат те, скиците се различават по формата на главата и по други характеристики.
— Лицевото окосмение, особено когато е оформено в геометрични форми и чисти линии, привлича окото и останалите черти остават до голяма степен незабелязани. Човек запомня лицевото окосмение. Възможно е — казва Марайке с едва доловимия си акцент, — дори да са били фалшиви.
Шофлър клати глава.
— А и яката около шията — тя също създава проблеми.
Марайке извиква на екрана моята скица.
— Доволен ли сте от тази? — пита ме тя.
Аз вдигам рамене.
— Май да.
Тя щраква няколко пъти с мишката и косата, брадата и мустаците изчезват. Гладко избръснат, мъжът може да е всеки.
— Ще ги усредня всичките — казва Марайке, — после ще направя една с лицевото окосмение и една без него, става ли?
Позицията на властите се променя. Сега, когато момчетата официално се водят като жертви на отвличане, към случая е прикрепен агент от ФБР. Шофлър предварително ме осведомява, че Джуди Джоунс е много млада, но и много умна.
— Заек, обаче пипето й сече та дрънка.
Събираме се в дневната. Шофлър я представя и тя ми обяснява, че участието на Бюрото в случаи на отвличане е задължително след случая Линдберг6.
Лиз седи до мен и ми държи ръката, макар че в ситуацията няма нищо интимно. Ние сме като двама непознати пред лицето на катастрофа, докосваме се инстинктивно, в търсене на човешки контакт. Заедно поддържаме обединен фронт за пред обществото — включително и на мероприятия като сегашното. Но като се изключат моментите, когато тя се срива и има нужда — буквално! — от рамо, на което да си поплаче, жена ми се държи официално и дистанцирано и очевидно не й допада това натрапено ни от обстоятелствата подновено съжителство. Още не съм я виждал по халат например.
— Участието на Бюрото варира — казва Джуди Джоунс и се стреми да срещне погледите ни поред. — Понеже сме доволни от начина, по който полицията води разследването, ролята ни ще бъде ограничена до поддръжка.
Джак веднага възразява.
— Какво — ФБР е толкова заето с разни терористи, че две деца са без значение? Не заслужават ли внуците ми цялото ви внимание?
Аз смятам, че ограничената роля на Бюрото е в наша полза, но Джак не е на същото мнение. Като се има предвид тирадата му как момчетата заслужавали най-доброто, става ясно, че въпреки незабравимата серия от провали на ФБР през последното десетилетие (Руби Ридж, Уейко, шпионинът Робърт Хансън, невероятното недоглеждане, довело до атаката от 11 септември, потресаващите грешки на феберейските лаборатории7), Джак храни погрешни представи за ефикасността на Бюрото, по-подходящи за времето на Елиът Нес срещу Ал Капоне.
Джоунс ни уверява, че ограничената роля на Бюрото не се дължи на „прекомерна заетост с националната сигурност“.
— Готови сме да предоставим всякаква помощ, поискана от инспектор Шофлър.
— Как е възможно да сте доволни от действията на полицията? — настоява на своето Джак. — Те смятаха, че Алекс е виновен, и докато се занимаваха с него, истинският похитител е заличавал следите си. — Той вдигна гневно ръце.
— Разбирам чувствата ви. Постфактум всички сме гении. Но трябва да разберете, че до този момент следствието е водено безупречно. Веднага след като е повикан, инспектор Шофлър е направил необходимото да обезопаси местопрестъплението — което никак не е било лесно, между другото, на такъв обект. Незабавно е задействал активно издирване и разследване. За времето след изчезването на момчетата той и екипът му са разпитали огромен брой свидетели, някои повече от веднъж. Установил е добри връзки със столичната полиция. Водил е разследването като по учебник, а това включва — поглежда към мен и ме удостоява с лека съчувствена гримаса — разпита и оневиняването на господин Калахан.
— Откъде накъде? — казва Джак, лицето му е почервеняло и излъчва нескрита войнственост. — Губят си времето с Алекс и никой дори не търси внуците ми. Всички ги мислят за мъртви.
Джоунс поглежда надолу към пръстите си — ноктите й са изгризани до кръв.
— В полето на криминалното правораздаване — казва тя — всички ние сме в някаква степен ученици на историята. Трябва да се основаваме на познатите прецеденти. Разследвайки господин Калахан, инспектор Шофлър се е водил от историята. Работата е там, че повечето отвличания и убийства на деца са извършени от родителите им — особено когато родителите са разделени. — Тя взема полицейското досие от масичката. — Този похитител не е действал типично. Просто няма много случаи — аз лично не открих и един такъв, — в които отвличането е извършено на много мили от дома на жертвите и въпреки това похитителят се връща в дома им, кара една от жертвите да се обади по телефона на родител, при това без да се постави искане за откуп. — Тя клати глава. — Подобно поведение е изключително рисково.
— Ами тениската? — питам аз. — Имате ли някакви теории за нея?
Тя въздъхва и поглежда към инспектор Шофлър.
— Няма нищо в базата данни, наистина нищо. Може да е било някакъв вид животинско жертвоприношение. В момента работим по това.
Шофлър прави физиономия.
— Според мен тениската е трябвало да ни насочи по грешна следа. Не че сме пренасочили изцяло усилията си, работехме и върху другите следи и вероятности. Имаме две изчезнали деца и разследването тече на пълни обороти. Но докато не излязоха резултатите от лабораторията, нормално беше да съсредоточим част от ресурсите си върху Алекс. — Той клати тъжно глава. — Мисля, че тениската е подхвърлена нарочно и подейства като заклинание.
— Зелен хайвер — казва Джоунс. — Само дето тениската е жълта.
Лиз простенва и главата й се отпуска безсилно.
— Този тип е прекалено умен, по дяволите! — казва баща ми.
— Инспектор Шофлър ме помоли да се заема с две от уликите — казва ни Джоунс. — Първо, хартиеният заек — вече проверих някои неща.
— Така ли? И какво открихте? — питам аз.
