Тя свива рамене.
— Не много. Консултирахме се със специалист по оригами. Според него фигурката е умно конструирана и доста сложна, но повече от това не можа да ни каже. Сега заекът е при друг специалист, но не ми се вярва тази улика да ни доведе до нещо съществено. Като всяка друга субкултура, от делтапланеризма до ръчното изработване на свещи, и оригамито има повече запалени почитатели, отколкото би допуснал човек.
— А материала? — пита Лиз. — Кожа или каквото е там.
— На пипане наистина е като кожа. Нарича се слонска кожа. Но всъщност е специален вид хартия, която се използва за изработване на оригами.
— Ясно.
— Хартията трябва да е влажна, когато се прегъва, а слонската кожа била особено подходяща, така ми обясни специалистът. Не е рядко срещана и всъщност е предпочитаният материал, особено за фигури на животни. Боя се, че дори да открием източника на хартията, това няма да ни помогне много. Само в интернет има реклами на дузина доставчици.
Лиз изглежда сякаш всеки миг ще се разплаче.
— Другият въпрос, който инспектор Шофлър ме помоли да проуча — казва Джоунс, — са евентуалните врагове на господин Калахан. Получих копие от списъка, предоставен ни от вас, и когато приключим тук — тя премества погледа си към мен, — бих искала да го прегледаме заедно.
Майка ми вдига ръка, сякаш е в клас. Лицето й е яркочервено.
— Ами ако е защото са близнаци? — избълва на един дъх тя. — Непрекъснато се сещам за онзи нацистки лекар… и за експериментите му. — Притиска ръка към устата си. — Съжалявам — казва и поглежда към мен и Лиз.
Баща ми я прегръща през раменете.
— И аз съм си мислил за това — казва той.
Аз пък се опитвам да не мисля за това. Не съм в състояние да се справя с подобна мисъл, изтръпвам от идеята за някакъв съвременен Менгеле, който прави разни неща на моите момчета. По-добре да са мъртви. И аз да съм мъртъв.
— Проверих как стоят нещата с близнаците — отвръща Джуди Джоунс и клати глава в знак на отрицание — и мога да ви кажа, че за последните двайсет години има много малко случаи на отвлечени близнаци. Или на изчезнали близнаци. И няма нищо, което да кореспондира с този случай.
— А онези момчета от Ел Ей? Лопес ли бяха? Някакво испанско име. — Това питане е от Джак.
— Близнаците Рамирес — казвам аз.
— Изглежда Алекс знае защо този случай няма отношение към нашия — казва Джоунс и кима към мен.
— Полицията залови похитителя с телата на момчетата — обяснявам. — После той се самоуби.
— С което онзи случай приключи окончателно — казва Джоунс. — Така че…
Майката на Лиз, Маргерит, пристига с полет от Мейн и едва не се налага пак да постъпи в болница след сблъсъка с тълпата журналисти пред къщата.
Макар че — само седмица след отвличането — въпросната тълпа е започнала да оредява.
Съпричастни хора, които не познаваме, продължават да се записват доброволци за издирвателните отряди и продължават да претърсват района около панаира винаги, когато времето го позволява. Когато можем, и ние се включваме — само майка ми остава. Облечени с последен модел екипи, дарени от „Тенлитаун Аутдор Спортс“ (собственик е приятел на мой приятел), ние изминаваме с колата стотината километра до Кромуел и после се разделяме според полицейските инструкции, като всеки от нас се включва в различен издирвателен отряд.
Слабото зрение на мама не й позволява да се бъхти сред трънаците и долчинките. Тя си остава вкъщи и помага на групата „Сила на молитвата“, организирана от нейна приятелка — проверяват широк обхват от имейл адреси.
Телефонът в кабинета ми е свързан с половин дузина други апарати, инсталирани от властите.
— Ако похитителят все пак се обади — обяснява майка ми на член от групата, — трябва да може да се свърже незабавно.
Телефонът не престава да звъни. Когато сме си вкъщи, всички се залавяме да отговаряме, като записваме името, номера и целта на обаждането.
Шофлър наминава към един следобед, вече десет дни след изчезването на момчетата. Всички други са заети, така че двамата разговаряме насаме.
Най-напред ми казва, че вече са събрали значителна информация за мъжа с кучето.
— Излиза, че този човек непрекъснато е бил заобиколен от деца. Заради кучето, нали разбирате? Много сладко куче. Служи му като магнит. Магнит за хлапета.
— Точно това видях и аз — група деца, които галеха кучето.
— Получихме потвърждение от един от хората, които продават билети на входа. Спомня си, че момчетата са излезли с някакъв мъж с куче.
— Спомня си, че са излезли? Наистина? И къде е бил досега този билетопродавач?
— Той е от вида на неохотните свидетели. Има досие. Определено не беше от доброволците. Стигнахме до него чак при втората серия разпити. Привикваме всички служители по списък и този път ги питаме дали са видели висок мъж с куче и две деца да излизат от панаира. И това хлапе, понеже е нервен женчо и се има за почтен гражданин, само дето пуши марихуана, схващате за какво ви говоря… та този път хлапето започва да се притеснява. Какво ще стане, ако си държи устата затворена? Това лъжа ли ще е? Или дори възпрепятстване на правосъдието? Дали няма да се сметне за нарушаване на подписката му? И решава да проговори.
— Хм.
— И аз бях скептично настроен. Как е възможно да си го спомня? Хиляди хора влизат и излизат всеки ден и половината са облечени като Робин Худ или крал Артур. А и вече е минала повече от седмица.
— Десет дни.
— Така е. Ето обаче какво ни казва хлапето. Не е обърнал внимание дали децата са близнаци, помни само две момчета с еднакъв ръст. Запомнил е само, че групата му се е сторила странна.
— Групата?
— Двете деца, мъжът и кучето. Питах го какво има предвид. Покрай него минават рицари и принцеси, цели пълчища готи и какво ли не… а тази малка група му се е сторила странна? Странна в какъв смисъл? Защо странна? И той каза какво му е направило впечатление — че мъжът е бил костюмиран, кучето е било костюмирано, а децата — не. Сторило му се нелогично. Обикновено било обратното.
— Хм.
— Когато го каза, ми просветна, че наистина е така, не мислите ли? Не е нещо, което ще си измислиш. Освен това той закова кучето.
— Казал е, че е било уипет?
Шофлър вади тефтера си и си слага очилата. Много е привързан към тефтерите и си записва всичко. Понякога се допитва до бележките си по няколко пъти в течение на един разговор. Има стотици тефтери. Шегува се, че някой ден ще си напише мемоарите.
Сега намира каквото търси.
— Да, ето го. Питам го какво е било кучето на високия мъж и той ми казва, че е „едно от онези бързи кучета, прилича на хрътка, но е по-малко“.
— Съвпада.
— Тогава го питам как е бил облечен собственикът. И той отговаря: „Казах ви — с костюм.“ Аз настоявам: какъв вид костюм? Казва ми, че тази работа му я намерила сестра му и той не е на „ти“ с ренесансовите глупости. После ми посочва очевидното — че хората не идват на ренесансов фестивал, облечени като каубои или Супермен.
Познавам, че Шофлър е развълнуван, но не разбирам накъде бие.
— На хлапето определено започва да му писва от мен — казва инспекторът, — но аз го притискам. Може ли да бъде по-точен? Е, високият не бил крал. Не бил рицар. Не знаел какво е. Костюмът му… бил с шантава
