— Хм.
— След като намерихме тениската… трябваше да проверим, разбирате ли? Защото ако сте отишли на панаира, за да си създадете алиби…
— Сигурно.
— Вижте — Шофлър е раздразнен и махва с ръка да приключи темата. — Кокошата кръв, всичките хора, които са ви видели — това не ви сваля от кукичката.
— Така ли?
— Ами помислете. Дори да сте били на панаира с момчетата, кой може да каже дали след това не сте ги отвели някъде, нали така? А после сте отишли при Пребъл и сте вдигнали врява, че не можете да откриете децата си. Кокошата кръв? Не знам. Може да си имате таен живот. — Един син мерцедес го засича и Шофлър надува клаксона. — Господи, виж го този! Трябваше да сложа лампата. Както и да е, онова, което ви откачва от кукичката е друго. Сглобихме всяка минута от следобеда ви по показания на свидетелите — установихме къде точно сте били от момента, когато сте оставили материала си в телевизията, до момента на появата ви при охраната, за да съобщите за изчезването на децата. — Прави пауза. — Така че… изглежда ви дължа извинение, Алекс.
Чакаме на светофар. Еуфорията ми трае долу-горе колкото да светне зелено. Да, добре е, че вече не съм заподозрян. Но децата все така ги няма. Кошмарът не е свършил.
Не казвам нищо.
— Съжалявам за теста с детектора на лъжата — продължава Шофлър, — и за Прайс. Извинявам се. Наистина.
— Мислехте, че аз съм го направил.
Той свива рамене.
Свиваме по Клингъл Роуд и се отправяме към Кънектикът. Гледам през прозореца и клатя глава.
— А междувременно похитителят печели време…
Мисля за похитителя с децата ми, в собствената ми къща, за онзи зловещ хартиен заек, за редичката монети, за напоената с кръв тениска. И за себе си в стаята за разпити — и през цялото това време следата е изстивала.
Изливам всичко това в думи и Шофлър просто ме оставя да си говоря, докато накрая разбирам, че е безсмислено да продължавам. Отвън двама малчугани с балони от зоопарка минават с майките си. Ако бяхме отишли в зоологическата градина! Опитвам се да потисна тези безполезни опити да пренаредя миналото, но те ми се натрапват поне по сто пъти на ден. Стискам здраво очи.
След малко Шофлър казва:
— Онзи мъж с кучето, на турнирната арена. Двама свидетели твърдят, че са го видели с вашите момчета.
Сърцето ми изстива.
— Мислите, че той го е направил?
— Ами… не бихме искали да прибързваме. Високият мъж, кучето с яката — всичко това го съобщиха по телевизията, така че не бива да се предоверяваме на свидетелите. И въпреки това започнахме да питаме дали някой не е виждал изчезналите близнаци с този човек. И, разбира се, хората са ги видели. Или поне — изписва кавички във въздуха — „така мислят“.
— Така мислят.
— За наш късмет така и не е изтекла информация към медиите какво е било кучето и това ни даде възможност да пресеем свидетелските показания. Знаем, че е било уипет, така че ако са видели мъж с немска овчарка или пудел…
— Ясно.
— Канех се да ви питам доколко добре сте огледали онзи човек. Помните ли лицето му?
Колебая се. Помня сцената, но тогава се оглеждах за Кевин и Шон, да съм сигурен, че още са там, където трябва да бъдат. Веднага щом ги забелязах в тълпата от скандиращи деца, се успокоих.
— Не знам — казвам на Шофлър. — Всъщност не му обърнах внимание. Забелязах костюма му и кучето. Реших, че работи в панаира.
— Ще ми се да поработите с някой от нашите художници — да видим какво ще излезе. Ще го уредя.
Светва зелено и завиваме по Кънектикът.
— В пет имам пресконференция — казва Шофлър. — Искате ли да дойдете с мен? Двамата с Лиз? Така де, вече не сте заподозрян. Може би ще е по-добре да присъствате, за да отговорите на въпросите им.
Никакво „може би“. Знам какво би ми казала Клер Каросела. Ако това ще ни спечели повече ефирно време, двамата с Лиз ще стоим пред тълпата от репортери цялата нощ.
От опит знам какво ще бъде. Ще се надвикват един друг за правото да ни засипят с въпроси. Въпросите ще са или реторични („Чувствате ли се облекчен, след като подозрението срещу вас отпадна?“) или такива, на които е невъзможно да се отговори („Смятате ли, че полицията скоро ще открие момчетата ви?“).
— Ще дойдем.
През следващите два дни енергични приятели и съседи не ни оставят на мира. Сега, когато вече не съм заподозрян, шлюзовете отново са отворени докрай. Къщата е затрупана с храна — курабийки, салати, огромни кошници с всевъзможни хранителни продукти.
Улица Ордуей е окичена с жълти панделки. Булевард Кънектикът също е украсен, по няколко пресечки в двете посоки от къщата ни.
Куриер донася ръчно изработени картички от другарчетата на момчетата в „Сейнт Олбанс“ — цветя, нарисувани с ярки флумастери, внимателно изписани думи на подкрепа и несръчни детски подписи.
Растящото количество мечета и цветя, оставени на тротоара пред нас, започва да ми действа на нервите. Напомня ми за цветята, струпани по крайпътните банкети на места, където са станали тежки катастрофи, за посмъртните дарения в Оклахома Сити, за куповете цветя и плюшени играчки след катастрофата, в която загина принцеса Даяна, планините от възпоменателни дарения край Световния търговски център. Погребални дарения.
Полицията вече е организирала една гореща линия и макар да се противопостави вяло на откриването на втора, отрядът от съседи не може да бъде спрян. Джак организира доброволците, които приемат обажданията на втората гореща линия, и координира смените им. За разлика от официалната гореща линия тази обещава награда плюс поверителност.
Моят стар приятел Езра Сидран, компютърен гений, спонсорира създаването на уебсайт — findkevinandsean.com5. Приятелката на Лиз, Моли, се заема да организира доброволци, които да следят сайта. Само след два дни вече имаме по четиристотин посетители на час.
Понеже вече съм извън подозрение, телевизионната станция възобновява наградния фонд и самата Криста се появява в ефир, призовавайки към дарения. Фокс добавя още пет хиляди към първоначално обявената сума. Счетоводната фирма на телевизията доброволно се наема да получава и пресмята постъпилите средства. За няколко дни във фонда се събират повече от деветдесет хиляди долара.
Три стари приятелки на Лиз организират отпечатване и разпространение на хиляди постери. Колкото до нас, през повечето време сме затворени в къщата, но получаваме информация, че лицата на момчетата са на витрините на всички възможни магазини, по автобусните спирки, телефонните стълбове и всеки постер е с напечатани по края късащи се листчета с номера на горещата линия и интернет адреса.
Срещам се с Мери Макафърти, частния детектив, когото наех да помогне в издирването на момчетата. Тя ми обяснява какво е свършила, най-вече „търсене на улики“ чрез разговори с десетки наши приятели и познати — както и с новите приятели и познати на Лиз и момчетата в Мейн. Това е довело до „нищо засега“. Насочила е вниманието си към хората, работили за нас — водопроводчици, детегледачки, зидаро-мазачи, хората, които инсталираха миялната машина, бояджии (дадох й всичките ни разписки за извършени услуги от този род).
— Не е за вярване колко често е замесен подобен човек.
— Но не и в този случай.
— Да, засега поне.
