силни.
— Не, нали точно това ти казвам. Точно затова го правим. Онзи още не си е довел адвокат — можеш ли да повярваш? Поне засега.
Той сяда срещу мен, възседнал един стол на обратно, скръства ръце върху облегалката и подпира на тях красивата си глава.
— Сигурно ви е писнало да го повтаряте — казва той и клати тъжно глава. — Мога да си представя.
Прайс си го бива, признавам му го. Очаквал бях… и аз не знам… нещо като колективна игра може би. Доброто ченге и лошото ченге в екип с Шофлър, не знам. Или пък веднага да ме нападне.
Не става така. В стаята сме само двамата — аз и инспектор Прайс. Шофлър не се вижда никъде, но аз съм наясно, че е зад голямото огледало на отсрещната стена.
Съгласявам се разговорът да бъде записан.
Започвам с моя разказ за съботните събития, с най-малки подробности.
После минаваме към финансовото ми състояние.
— Сигурно е трудно да се поддържат две домакинства с кажи-речи същия доход?
Признавам, че не е лесно от финансова гледна точка, но с Лиз се справяме някак.
— На два пъти сте закъснели с издръжката.
Кимам.
— Така е. Но не беше заради парите. Просто бях в чужбина. По работа. Можете да проверите в телевизията.
— В чужбина — казва Прайс. Лицето му се смръщва, когато повтаря думите ми, сякаш току-що му е хрумнало нещо неприятно. — В чужбина — повтаря го отново. — Разбирам.
Не казва нищо в продължение на минута или две. Аз съм забил поглед в краката си и устоявам на подтика да запълня паузата. Прайс се клати със стола си, после кривва глава настрани и ме поглежда.
— Предварителното споразумение във връзка с раздялата ви лишава от значителна част от заплатата, нали така?
Кимам.
— Къщата ви… кварталът е от скъпите, нали? Ако с Лиз не се съберете, ще се наложи да продадете къщата, прав ли съм?
Свивам рамене.
— Така е. — И после, преди да съм успял да се спра: — Не ми пука за това. Не е важно за мен.
Колебая се. Не ми харесва как се опитвам да обясня действията си на този човек. Не ми харесва как говори за жена ми на малкото й име. Та той дори не я е виждал!
— Значи ще загубите къщата?
Внезапно се ядосвам.
— Какво искате да кажете? Смятате, че съм убил децата си, защото не искам да се местя от Кливланд Парк? Така ли смятате? Господи!
Той размахва ръка помирително.
— Добре, нова тема. Момчетата имаха ли застраховка? Някакъв вид полица? Защото ако е така, най- добре ще е да ни го кажете още сега.
— Застраховка? Имате предвид здравна застраховка?
Прайс клати глава.
— Имам предвид застраховка живот.
— Застраховка живот? Та те са шестгодишни!
После се сещам защо ме пита и гласът ми, гневен и твърде висок, дава знак, че съм разбрал.
— Сега пък намеквате, че съм убил децата си заради застраховката!? И какво — ще почакам да мине малко време, ще я осребря и ще се преместя в шибаната Бразилия! Да не сте се побъркали?
— Не — казва Прайс, гласът му е спокоен и разумен. — Никой не намеква нищо подобно. Просто си говорим за натиска, на който сте подложен и толкова. Лично аз мисля, че е много по-вероятно човек като вас… че просто сте изгубил контрол, точно както преди малко, и нещата са отишли по-далеч, отколкото сте възнамерявал, нали разбирате…
При което аз, разбира се, полудявам.
— Слушайте — казвам и гласът ми трепери, — не съм убил децата си.
— Господин Калахан, може би трябва да починем малко. Може би трябва да се консултирате с адвокат.
— Не ми трябва почивка и не ми трябва никакъв шибан адвокат!
— Инспектор Шофлър каза ли ви, че са ви видели на паркинга да отваряте колата си — и то след като сте съобщили, че момчетата ви са изчезнали.
— Проверявах дали не са се върнали при колата, след като не са ме намерили. Човекът от охраната — той ми го предложи.
И продължаваме в същия дух. Един час, два часа, три, четири. Тече петият час, когато Прайс, след като ме е попитал дали искам да ида до тоалетната, се извинява и сам отива дотам. Когато се връща, ми носи чаша вода и предлага да започнем отначало.
Правим го.
— Припомнете ми — започва той, — чия беше идеята да отидете на фестивала? Ваша ли беше?
— Не — казвам му аз, — вече ви казах. Тяхна беше. Аз не си падам по такива неща.
— А по какви неща си падате?
И така нататък.
— Казвате, че сте чули гласа на Кевин по мобилния си телефон — казва Прайс, когато стигаме до този момент. — Той е казал само думата „тате“. Така че искам да знам следното — откъде сте сигурен, че е бил Кевин? Те са еднояйчни близнаци, нали?
— Те са ми деца. Разбрах, че е Кевин.
— Разбрал сте. — Прайс изписва кавички във въздуха с пръсти.
— Точно така.
Изглежда се кани да оспори това, но после се усмихва.
— Е, това звучи приемливо като че ли. — Клати глава. — Трябва да е било трудно обаче — казва той с вид на искрено загрижен. — Обнадеждило ви е. — Съчувствена въздишка. — Само тази едничка дума и повече не се е обадил.
— Да. Само тази дума.
— Мдаа — проточва Прайс, после внезапно завива в друга посока. — Защо не ми разкажете за предишната вечер. Хммм?
— Не виждам как…
— Не искате ли да говорите за това? — Мръщи се, после се извинява, сякаш неволно е зачекнал болна тема.
— Не, нямам нищо против да говоря за това. Просто…
Прайс свива рамене.
— Вижте, никога не се знае кога ще изникне нещо, които може да бъде от помощ.
Кимам.
— Така, значи предишната вечер… петък вечерта… казвате, че сте имали много работа. Значи, да поговорим за вечерята, искате ли? Сготвихте ли нещо, или ядохте навън?
— Ядохме навън. Пица.
— Каква пица? Къде?
— В „Ту Амис“, на Уисконсин.
— Някой видя ли ви?
— Сигурно. Сервитьорката, другите клиенти.
— С кредитна карта ли платихте или в брой?
— Сигурно с кредитна карта.
— Не си спомняте.
