Убийството като шедьовър

поне по един канал като „версията на бащата за случилото се“). Юрисдикция — окръг Ан Аръндел, в сътрудничество с ФБР.

Атмосферата в полицейското управление е някак вяла, което — колкото и да е невероятно — ме успокоява. Толкова е различно тук от натегнатата атмосфера у дома! Напомня ми за скуката в пътните управления.

Оставам с усещането, че повечето от хората, които работят тук, от чиновниците до инспекторите, виждат толкова варварство всеки ден, че рутината е притъпила емоционалните им реакции. Без значение колко немислимо е едно престъпление — дори убийство на деца, — вече е имало прецедент и въпросното престъпление фигурира под свой номер в полицейския код.

Всичко е въпрос на процедура. Има процедура, с която да се подходи към всяка човешка простъпка, мислима и немислима, процедура, която не оставя много място за силни чувства или гняв. Докато съм тук, всички ме третират, ако не учтиво, то поне с професионално пренебрежение, интересува ги само по-бързо да си свършат работата. Дошъл съм за тест с детектора на лъжата — идеята е той да бъде направен и да се пристъпи към следващата задача.

Точно както и при вземането на отпечатъци обаче, и в тази процедура има нещо зловещо. Чувствам се в капан, на чужд терен, а детекторът е просто съвременна версия на теста, с който са изпитвали вещиците през средновековието. Доколкото си спомням (от документален филм на Дискавъри), ако обвинената жена, с привързани за краката тежки камъни, успее да не се удави — към което би се стремил всеки нормален човек, — това се приемало като знак за вина и нещастницата била обявявана за вещица и изгаряна.

С теста е същото. Самият факт, че искат да го направя, вече говори против мен. Няма да се проваля на теста, но като човек, правил десетки репортажи от съдебната зала, добре знам, че е възможно резултатите да бъдат „неубедителни“.

Ако се представя добре, това няма да помогне. Само че ако откажа, ще е още по-лошо. Да го „минеш“, не означава нищо, защото всъщност никой не вярва на резултатите — които, както ми бива напомнено, докато техникът ме кани да седна, „не се приемат като доказателство в съда“. Удостоява ме с подобие на усмивка.

— Да се чуди човек защо си правят труда тогава — чувам се да казвам и моментално съжалявам, подразнен от нервната си словоохотливост.

Той свива рамене.

— Резултатите могат да бъдат полезни за следствието, макар да не се считат за доказателство — повтаря той.

И двамата знаем защо „си правят труда“ с тези тестове. Могат да бъдат полезни по много начини. Едно означават, когато човек се съгласи да се подложи на теста, съвсем друго — ако сам си наеме техник за целта, който може да подбере малко по-различни въпроси или да ги зададе по по-лесен за клиента начин.

Гари Кондит3 се подложи на теста, но си нае свой техник. Същото беше и с родителите на Джон-Бенет Рамзи4. Запомнил съм тези изключения от общоприетото поведение на невинните. Помнят ги и всички останали.

В по-голямата си част тестът е форма на натиск, чист и непресторен. Имаш заподозрян, притискаш го до стената, изнервяш го по всякакъв начин. Виждали сме го хиляди пъти. Това иска Шофлър — да ме притисне.

Техникът изстисква гел върху сензорите и ги прикрепва към кожата ми. Гелът е много студен.

Специалистът, който ще извърши теста, също изглежда студен — направо като робот, — докато ми обяснява процедурата. След дълга пауза, в която си проверява техниката, започва да ми задава въпросите от предварително подготвения си списък.

Интонацията на гласа му не се променя, без значение дали ми задава рутинните начални въпроси („Името ви Алекс ли е?“; „В Северна Дакота ли живеете?“; „Ризата, която носите в момента, синя ли е?“) или съществените („Вие ли убихте Шон и Кевин Калахан?“; „Знаете ли къде са в момента Шон и Кевин Калахан?“).

Има голяма пауза след всеки въпрос, докато той настройва машината и си води бележки. Улавям се, че затаявам дъх, докато отговарям на въпросите, и го споменавам. Техникът се усмихва слабовато.

— Това няма значение — казва той по начин, който не ме успокоява.

И после тестът свършва. Дават ми мокра кърпичка да избърша останалия по кожата ми гел. Смъквам си ръкавите с идеята, че ще ме върнат в патрулката и оттам ще потеглим към дома.

Вместо това се появява Шофлър заедно с млад чернокож мъж, когото представя като инспектор Прайс.

Тримата отиваме в малкия кабинет на Прайс. Тропически рибки плуват през полюляваща се океанска растителност на монитора. По сивите стени на кабинета са накачени дузина или повече снимки на усмихнато момченце.

— Кажете ми нещо, Алекс — пита Шофлър. — Нали нямате нищо против да повторим отново историята ви? Бих искал инспектор Прайс да я чуе — той е определен да ни помага по този случай.

Свивам рамене. Не виждам какъв е смисълът, но защо не.

— Добре.

— Работата е там, че инспектор Прайс има специална подготовка във… ъъ… разпитването на хора. Чувал съм, че имал истински талант да изравя забравени спомени. Надявам се да стигнете до нещо, което ще ни помогне да намерим синовете ви.

— Някаква насока — със строг баритон казва Прайс. — Това ни трябва.

Това са глупости и всички го знаем. Шофлър търси някаква непоследователност в разказа ми. Което обяснява защо го нарича история.

— Както кажете — отвръщам аз.

Едра жена с огромни кръгли обици потропва на отворената врата.

— Ехо, искам да ми подпишеш нещо, Джейсън. — Вика го с пръст — лакът й е яркочервен. — Ела в моето салонче, ако обичаш.

Шофлър оглежда снимките, закачени на стените.

— Сладко хлапе — казва той, после въздъхва прочувствено. — Божке, извинявайте!

— Ами билетът? — сещам се аз.

— Какво?

— Билетът за панаира. Един възрастен, две деца. Показах ви го. Ако не се лъжа, дори ви го дадох, нали така?

— Мдаа.

— Отбелязан е и часът на влизането ни. Един възрастен, две деца.

Шофлър клати глава, на лицето му има израз, който сякаш казва „я слез на земята“.

— Алекс… сигурно си давате сметка, че този билет нищо не означава. — Ръцете му се вдигат, после се отпускат обратно. — Може да сте купили билет за един възрастен и десет деца, ако разбирате какво искам да кажа.

За своя изненада се чувствам смутен.

Акустика.

В Лондон отидохме в катедралата „Сейнт Пол“ и се качихме в Шептящата галерия, на половината разстояние нагоре към купола. В брошурата се споменаваше за една акустична аномалия — ако си в единия край на огромния купол и прошепнеш нещо близо до стената и ако нищо не попречи на звука, той се предава по линията на овала и може да бъде чут до стената в отсрещния край. Лиз настоя да го изпробваме и заехме позиции в срещуположни страни на купола, после изчакахме няколко минути, докато разстоянието помежду ни се разчисти. Все още си спомням какъв шок изживях, когато чух гласа на Лиз в ухото си, толкова близък и ясен, а в същото време я виждах смалена от стотината метра, които ни деляха. „Чакай ме в хотела — прошепна ми тогава тя — и аз ще се погрижа да не скучаеш.“

Чрез някакъв подобен акустичен трик сега чувам гласа на инспектор Прайс, макар че дори не го виждам в претъпканото и шумно пространство на полицейското управление. Думите му долитат до ухото ми, ясни и