Идва ми наум думата „инвазия“, която с военното си звучене изглежда твърде силна в нашия случай, но незнайно защо ми се струва най-подходяща. Звуците от тези непознати, които се ровят във вещите на семейството ми, ме изпълват с чувството, че съм нападнат, че личната ми територия е нарушена. Звукът на стъпките им, тихият им говор, редките изблици на смях ме изпълват с омерзение. Дразнят ме толкова силно, че взимам дистанционното от ъгловата масичка и натискам копчето за включване.
Грешка. Хванал съм началото на новините в десет. Хорово си поемаме дъх, когато снимката на момчетата се появява на екрана и говорителят съобщава: „Няма новини по случая с изчезналите близнаци Калахан…“
— О, Боже! — простенва Лиз, докато изключвам телевизора.
Истинско облекчение е, когато една изнервена червенокоска с лоша кожа и зелен лак на ноктите влиза да ни вземе отпечатъци.
Всички изтърпяваме лошото настроение на жената, докато ни извиква поред да седнем срещу нея. Използвайки плота на масата за опора, тя притиска върховете на пръстите ми към омастилен тампон, после и върху предварително подготвена карта. Докато притиска с леко завъртане лявото ми кутре и после го вдига право нагоре от картотечната карта, не мога да се отърся от чувството, че има нещо зловещо в това действие. Картата съдържа само минималната информация, необходима да бъда идентифициран, заедно с овалните петна, оставени от върховете на пръстите ми, всяко със своя сложен рисунък от завъртулки и линии.
Дават ми мокри кърпички да изчистя мастилото от ръцете си, докато майка ми заема моето място. Може да е заради отслабналото действие на занакса или заради няколкото чаши кафе, които е изпила от пристигането си насам, но тя изглежда е неспособна да се остави в ръцете на жената. Дърпа се, сама си движи пръстите. Извинява се и полицайката въздъхва демонстративно всеки път, когато скъсва на две поредната опропастена карта и я хвърля в кошчето.
— Отпуснете се — казва тя на майка ми сигурно за десети път, — оставете на мен да движа пръста ви. Въртите го… виждате ли, зацапахте отпечатъка. — Тонът й варира от укорителен до покровителствен. — Оставете на мен да ви водя. Не го въртете…
— Не го въртя — казва майка ми. — Опитвам се да не го правя.
— Напротив, въртите го.
— Стига сте я тормозили — казвам аз. — Това е доброволно, нали така? — Майка ми ми хвърля признателен поглед, но усещам, че е започнала да подсмърча.
— Хайде да опитаме отново — казва гадната полицайка и попълва поредната карта с поредната изнервена въздишка.
Този път всичко тръгва добре в началото, но после мама се дръпва или нещо такова.
— Пак го направихте!
Мама се пречупва и се разплаква.
— Оставете я на мира — казва баща ми и става на крака.
— Извинете ме — казва жената, става и тръгва към вратата. — Не ми плащат достатъчно, за да търпя такова отношение.
— Съжалявам, мамо — автоматично казвам аз.
— Да ти донеса ли малко вода, Глена? — разтревожено пита баща ми. — Алекс… дали ще ни дадат малко вода?
— Разбира се. — Ставам уморено от дивана и говоря с полицая, оставен на пост в коридора. Давам си сметка — и тази мисъл ме изпълва с чувство за вина, — че родителите ми ме уморяват и че ми се иска да си идат. И Джак също. Знам, че са дошли, защото е трябвало да дойдат и да ни подкрепят в трудния момент. Сигурно щеше да ми е мъчно, ако не бяха дошли. Но имам чувството, че двамата с Лиз трябва да се грижим за тях.
Малко след като полицаят донася водата, идва Шофлър. Застава на прага и почуква с кокалчетата на ръката си по рамката на вратата.
— Може ли да разменим две думи, Алекс. С теб и госпожа Калахан?
Има нещо в изражението му, от което сърцето ми изстива. Първо, латексовите ръкавици, които носи — всички ги носят, — добавят някакъв смразяващ клиничен оттенък. Изправям се бързо, сякаш въже е прикачено към върха на главата ми и някой го е дръпнал рязко нагоре.
— Какво има?
— Можете да говорите свободно — казва баща ми и махва да обхване присъстващите в стаята. — Ние сме едно семейство.
Шофлър вдига ръка с длан към баща ми като пътен полицай.
— Само родителите — казва той с нещо, което прилича повече на гримаса, отколкото на усмивка.
Лиз е посивяла. Тръгваме след Шофлър нагоре към кабинета ми, където един цивилен полицай, също с ръкавици, седи върху ъгъла на бюрото ми и държи листове, защипани върху твърда подложка. Шофлър го представя:
— Това е полицай Дейвид Ебинджър.
Шофлър обяснява, че след делото срещу О. Дж. Симпсън е въведено правило само един полицай да се занимава с материалните улики — от прибирането им в пликове и надписването им, до прибирането и ваденето им от полицейското хранилище и представянето им в съда.
— Налага се да изясним тези неща — делово казва той, — в случай че се стигне до съдебно дело.
Кимаме. Разбираме.
А после Шофлър затваря вратата.
— Открихме нещо — казва той.
Не мога да изрека и дума.
На бюрото ми има кафява картонена кутия колкото кутия за обувки. Капаците й са отворени и висят от двете страни, към кутията е прикачен бял етикет с надпис на ръка. Шофлър кимва на Ебинджър и после със задния край на един молив изважда от кутията смачкана и петносана дреха — жълта тениска. Петната са червеникавокафяви и веднага разбирам, че са от кръв.
Лиз простенва. Обгръщам с ръка раменете й и тя се притиска в мен, заравяйки лице в гърдите ми. Не може да погледне, а аз не мога да отместя очи. Шофлър разклаща внимателно молива, така че тениската да се разгъне. Само че тя изглежда е изсъхнала в този вид, смачкана, и усилията му не постигат много. По някаква причина се чувствам задължен да гледам, изпълнен с ужаса, че тениската ще се изплъзне от молива и ще падне на бюрото, а аз не бива да допускам това. Най-накрая гънките в единия край на смачканата тениска се разлепват, все едно се отваря стиснат юмрук, и аз виждам голяма колкото длан част от предницата на тениската.
Не ми трябва повече.
Вижда се опашка на риба, така както ги рисуват в анимационните филмчета — знам, че е на кит, върху чийто корем е отпечатана думата НАНТЪКЕТ.
— На Кевин е — казвам аз. Думите се изливат сякаш по своя воля. — Шон има същата, само че зелена. — Не мога да сваля очите си от тениската. Опитвам се да се концентрирам върху дрехата, да изключа образа на Кевин с нея. Усещам странен металически вкус в устата си. Лиз се тресе в ръцете ми.
— Къде я намерихте? — чувам собствения си глас.
— Можете ли да го потвърдите, госпожо Калахан? Имам предвид — да разпознаете дрехата?
Лиз застива, вдига глава от гърдите ми, обръща я, поглежда. Успява да кимне отсечено няколко пъти.
Шофлър я притиска.
— Казвате, че тениската е била на вашия син Кевин?
— Да.
— Къде я намерихте? — питам отново, но Шофлър отново не ми отговаря. Пуска тениската обратно в кутията и затваря капаците с помощта на молива. Ебинджър я запечатва с тиксо.
— Има още нещо — казва Шофлър. — Бихте ли ме последвали?
Шофлър води, Ебинджър върви след нас. Опитвам се да не мисля за новия ужас, който ще ни покаже инспекторът. Съсредоточавам погледа си върху тила на Лиз, върху лекото полюшване на тъмната й конска
