света по различен начин, макар че не мога и да си представя как бих могъл да заспя. Лиз действа трескаво, разпъва дивана в кабинета за баща си, сменя чаршафите в спалнята, която е определила за моите родители. Аз вървя след нея и нося хавлиите и чаршафите. Намерението й е тя да спи в детската, но на прага застива.
— Не мога… не мога да спя тук — казва тя. — О, Боже… Алекс… — Започва да плаче и аз я прегръщам, но тя се стяга, когато я докосвам, дръпва се и сълзите й пресъхват. — Ще спя на канапето в дневната — обявява тя. — Ти легни в хола.
Отправя се към банята. Следвам я с купчината сгънати хавлиени кърпи. Застава пред тоалетката и се поглежда в огледалото. После погледът й се плъзва към чешмата. За миг виждам изражението й в огледалото, после тя обръща към мен озадаченото си лице.
— Откъде са се взели тези монети?
Тоалетката е с плот от имитация на мрамор. Точно между вградените в плота кранове за топлата и студената вода има редичка десетцентови монети, от онези с главата на Статуята на свободата. Седем, подравнени, на равно разстояние една от друга.
— Не знам — казвам аз.
— На момчетата ли са? Да не са започнали да събират колекция?
— Едва ли. Не.
Не са. Не съм виждал тези центове преди — а бих ги видял, ако са ги сложили там. Навик ми е да стоя и да гледам как Кевин и Шон си мият зъбите, за да съм сигурен, че се занимават с това повече от две секунди, че след това си изплакват четките и пускат водата да отмие пастата от мивката. Не че толкова държа на устната хигиена. Правя го заради Лиз. Знаех, че ще ми потърси сметка при всеки признак за евентуален пропуск. Няма начин да не съм забелязал редичка от монети върху мивката. А видът им ме хвърля в ужас. Изглеждат ми като някакъв умопобъркан знак или послание.
— Някой ги е сложил там — казвам на Лиз.
— Кой? Какво?
— Похитителят.
— О, Господи! Алекс…
— Ела за малко — казвам аз и я дърпам към детската стая. — Искам да видиш нещо. — Соча й малкия хартиен заек върху раклата. — Това да е на някое от момчетата? Защото не го бях виждал преди…
— Не — казва Лиз, — и аз не съм го виждала. — Поглежда ме разтревожено. — Алекс… този заек. Монетите. Какво означават?
— Не знам.
Сълзи се събират в очите й, но тя ме отблъсква, когато се опитвам да я успокоя. Тръгвам след нея обратно към банята, където тя си издухва носа, плиска лицето си със студена вода, после го трие ожесточено с кърпата.
Когато чувам силното тропане на вратата, клеча на ръце и колене в дневната и безуспешно се опитвам да разпъна дивана. Джак и баща ми се редуват на пост при вратата и сега чувам дрезгавия глас на баща ми и нечий друг. Още се боря с дивана, когато баща ми и инспекторът се появяват на прага.
— Как сте? — пита ме Шофлър.
Вдигам рамене. Самият Шофлър също изглежда ужасно. Облечен е с омачкано ленено сако, едното копче виси на конеца си. Износените му кафеникави панталони са се смъкнали под шкембето му и дъното им виси. По уморените му очи се вижда, че има нужда от сън. Дрямка в колата по пътя насам би обяснила щръкналите кичури от дясната страна на главата му.
— Ако журналистите ви се качат на главите — казва той, — мога да изискам един полицай от тукашното управление да стои на пост пред вратата.
Вдигам рамене.
— Ще ви се обадя, ако сметна, че е наложително.
— И вие ли се занимавате с такива работи? — пита той и кима към предния двор на къщата.
— Правил съм го, да — казвам аз. — Това им е работата.
— Боб… нали така ви е името? — обръща се Шофлър към баща ми. Пъха пръст под колана си и си вдигна нагоре панталоните.
— Да, така е. Робърт Калахан. — Висок отсечен смях изригва от гърлото на татко. За онези, които го познават добре, това е сигурен знак, че нервите му са обтегнати до скъсване.
— Бихте ли повикали и другите?
Страх изпълва гърдите ми.
— Научихте ли нещо? Имате ли… новини?
Шофлър клати глава и се навежда да ми помогне, дърпайки един от заялите предни крака на рамката. Конструкцията на канапето се разгъва с трясък.
— Готово — казва той.
С общи усилия двамата успяваме да нагласим неповратливия футон.
— Синът ми имаше такъв… кажи го де, футон ли беше… когато учеше в университета — казва инспекторът. — Спах веднъж на него. Доста удобно.
След като Лиз и другите идват при нас и сядат, Шофлър ни казва, че ще ни уведоми за последното развитие. Претърсването на гората край панаира продължавало с повече доброволци, отколкото можели да използват. Горещата линия била задръстена от обаждания, но щяло да „отнеме време, докато ги обработят“. Разпитът на панаирните служители, казва той, „върви бавно, но все пак върви“. „Както казах на Алекс и по-рано, срещаме известни затруднения да открием благонадеждни свидетели, които помнят, че са виждали момчетата, но все пак имаме напредък.“
В главата ми изплува образът на Кевин и Шон на панаира, как се смеят от сърце на един жонглиращ клоун. Тръскам глава, сякаш това движение може да прогони образа. Колкото повече време минава, толкова по-трудно ми е да мисля за момчетата, без да ме обземат луда паника и чувство на празнота. Все едно падаш в пропаст, отново и отново.
Единствената истинска новина е, че свещопродавецът педофил вече не е под подозрение.
— Панаирът, разбира се, му прекрати договора. Поне за известно време вече няма да продава вълшебни пръчки на малки деца. Но колкото до отвличането на вашите момчета, алибито му е непоклатимо за всяка минута от въпросния период.
— Е, това е добре — казва Лиз и притиска длани към бедрата си.
— Аз пък си мислех, че ако нечие алиби е абсолютно непоклатимо, това само по себе си е подозрително — вметва Джак.
Шофлър издиша бавно. Отговаря търпеливо, както и на всеки друг зададен въпрос. За десет минути е успял да очарова и успокои Лиз и майка ми и да впечатли Джак и баща ми. Притежава умение да изслушва, което би засрамило мнозина репортери.
— Твърде добро алиби? — казва той. — Е, такова нещо всъщност не съществува, Джак. Знам какво имате предвид, но в този случай имаме цял куп свидетели, които потвърждават местонахождението му.
— И какво е правел? — пита баща ми. — Ако нямате против да попитам.
Шофлър поглажда стърчащата коса от дясната страна на главата си и съумява да изобрази уморена усмивка.
— Не е бил на панаира през целия ден. Целия следобед, от един до шест, е бил във… — отваря тефтера си и го прелиства — в Бейсайд мотел в Анаполис, където е участвал в курс по самоотбрана. — Вдига поглед към нас. — След това е отишъл… — отново прави справка с тефтера си — на сбирка на група за взаимопомощ на хора, които скоро са загубили родител — майка му е починала преди три седмици. Тази сбирка също е била в Анаполис. Епископална църква „Светата троица“. — Шофлър затваря тефтера си.
— Значи този тип… не е нашият човек — казва Джак.
— Да.
— Е, това е добре — казва отново Лиз и хвърля поглед към мен. — Нали?
— Определено — казва Шофлър. — Елиминира се една възможност, а това винаги е полезно. Означава, че ресурсите могат да бъдат насочени в друга посока. Така… — Той потрива ръце. — Други въпроси имате ли?