добре. Между другото, не забравяйте да ги наричате с имената им, това е важно. „Кевин и Шон“. Не „моите синове“ или „децата ми“.
— Да. Добре.
Последният й съвет е странен.
— Знам, че ще сбъркам, ако не спомена още нещо — казва тя, после се колебае.
— Да?
— Някои семейства наемат съветник за връзки с обществеността. Напоследък се превърна в обичайна практика при организациите, които защитават интересите на специфичен вид жертви… като асоциациите на страдащите от различни тежки заболявания, роднините на жертви при самолетни катастрофи, този тип неща. Оттам започна, но се прехвърля и при единичните случаи.
— Имате предвид…
— Знам, че звучи странно, но имам данни, че може да е изключително полезно някой да осъществява връзката ви с медиите, и като казвам това, имам предвид професионална агенция, Алекс, а не някой приятел. Те могат да помогнат и в поддържането на интереса. Тоест ако случаят се проточи… могат да го задържат в новините.
— Не мисля, че…
— Вижте, както вече казах, споменавам го само защото си струва да се обмисли. Не семейството на Елизабет съумя да задържи случая й в центъра на вниманието толкова дълго. Дори когато всички вече вярваха, че е мъртва. Във всеки случай, ако решите да го направите, мога да ви дам списък с подходящи агенции.
Благодаря й, но когато затварям, имам чувството, че съм минал през огледало. Децата ми ги няма, а те искат от мен да се покажа по телевизията и да си наема човек за връзки с обществеността?
Шофлър се обажда да ни каже, че издирващите групи не са открили нищо, но пък има тълпи от доброволци. Планът е търсенето да се разшири.
— Страхотно — казвам аз, — това е страхотно.
В гласа ми липсва ентусиазъм — щом се опитам да си спомня случай, когато подобни едромащабни усилия са постигнали резултат и жертвата е била намерена, не мога да се сетя и за един дори.
— Разпитваме хората, които работят в панаира, търсим някой, който да е видял момчетата вчера. Засега нямаме особен успех.
— Така ли? — Това е Лиз, която слуша от апарата в спалнята. — Това е странно. Всички забелязват момчетата.
Така е. Еднояйчните близнаци привличат вниманието навсякъде по света. Откакто се научиха да познават часовника, момчетата често се хващат на бас колко време ще мине извън дома преди някой да зададе неизменния въпрос „Вие близнаци ли сте?“. Миналата година Шон премина през кратък период, когато предпочиташе да отговаря отрицателно. Смяташе, че твърдото му „не“ е адски забавно, но то всъщност дразнеше хората. Всички си отдъхнахме, когато се отказа от играта.
— Може би просто още не сме говорили с когото трябва — казва Шофлър. — Все пак научихме нещо. — Колебае се толкова дълго, че ме уплаши. Усещам го в гърдите си — малка рошава топка от страх.
— Какво? — настоятелно пита Лиз с нотка на паника в гласа. — Какво сте научили?
— Прекарахме служителите на панаира през няколко информационни банки — казва Шофлър. — Компютърът изплю нещо интересно, макар че нека веднага ви кажа, че според мен няма да ни заведе доникъде.
— Какво? — пита Лиз с тънък, пресекващ гласец.
— Има един тип, който работи в малко магазинче — прави рисунки върху лица, продава свещи и вълшебни пръчки, такива работи. Според компютъра е бил осъждан за педофилия.
— Кой? — питам аз. — Как се казва?
— По-полека — спира ме Шофлър. — Само защото го е правил преди, не значи, че е виновен сега. Проверяваме алибито му и засега то издържа.
— Задържан ли е? — пита Лиз. — Знае ли къде са момчетата? Можем ли да говорим с него?
— Много скоро ще знаем всичко за него — казва Шофлър, — но както казах, госпожо Калахан, според мен той не е замесен. Просто не исках да го научите от вестниците. Исках да сте подготвени.
По звука в телефонната слушалка разбирам, че Лиз отново плаче.
— По някое време днес ще се отбия при вас — казва ни Шофлър.
— Господи! — казва бащата на Лиз, влитайки през входната врата. — Като ято лешояди са. Къде е дъщеря ми?
Тя се появява на вратата на кухнята, тих вик излита от гърлото й, а после той я прегръща смутено и я потупва по рамото.
— Лиз — казва й, — всичко ще се оправи. Ще видиш.
След минутка се разделят и той ми подава ръка.
— Алекс, лоша работа.
— Благодаря ти, че дойде, Джак.
Трудно ми е да се обърна към тъста си с първото му име. По-естествено ми идва „господин Тагарт“ — обръщение, което самият той, с изправената му като за парад стойка и вдървени маниери, вероятно би предпочел. Джак е директор на гимназия. Свикнал е да очаква почтителност от всички по-млади от него.
Самата Лиз или не приема, или просто не отчита вродената официалност на баща си и настоява за детински прояви на близост. Когато са сами, момчетата наричат Джак „дядо“ и се поздравяват с него с ръкостискане, но когато бяха малки и тъкмо се бяха понаучили да говорят, Лиз постанови, че трябва да му казват „дядко“. И досега настоява за това, държи много на прегръдките и целувките. За да й угодим, всички се подчиняваме — но само когато и тя е там. Сега тя гледа намръщено, докато баща й и съпругът й се впускат в нещо, което — ако не беше толкова краткотрайно — би могло да мине за прегръдка.
— Маргерит… това просто й дойде в повече — казва тъст ми, измъквайки се от задължителната прегръдка. Клати глава и разочарованието от слабостта на съпругата му се чете ясно по силното му лице. — В шок е, но… — хваща ръцете си една в друга, — ще се оправи.
Маргерит Тагарт е мила и открита жена, пълна противоположност на своя Джак. Сега лежи, натъпкана с успокоителни, в медицински център „Мидкоуст“ в Рокланд, щата Мейн.
Лиз може да е искала баща й да остане при майка й, но сега виждам, че присъствието му повдига духа й. Джак Тагарт е от онези свръхсамоуверени хора, които вярват, че нищо не може да им се опре. Това очевидно включва и намирането на внуците му. Искрено вярва, че след като веднъж нещата са били поети от способните му ръце, положителният изход е гарантиран. Безумно е да вземеш за чиста монета самоувереността на Джак, но Лиз не е единствената, която открива утеха в присъствието му. И аз чувствам същото.
Моите родители трябва да пристигнат приблизително един час след Джак. Щях да ги посрещна на летището, но очаквам Шофлър и криминолозите да пристигнат по същото време, а не искам Лиз да се оправя с тях сама. От друга страна, макар Джак да мина с изпънати платна през тълпата репортери, моите родители не притежават неговото авторитетно присъствие. Тях репортерите ще ги изядат живи.
Когато татко се обажда от летището, предлагам му да каже на таксиджията да мине по задната уличка. В старата част на Кливланд Парк навсякъде има тесни алеи за доставки, успоредни на улиците.
— Ще отключа портата.
— Разбрано — казва баща ми. — А, виждам куфарите. След малко сме при вас.
Планът не сработва. Пристигането на родителите ми е оповестено от масово и светкавично преселение от фасадата на къщата ни към края на пресечката и после назад по алеята към задния ни двор. Отвътре чуваме тропот на крака, хор от застъпващи се въпроси. Двамата с Джак изхвърчаме от задната врата и сварваме майка ми — чието възпитание не й позволява дори да затвори телефона на онези от телешоповете, — обградена от репортери и микрофони. Блондинка с хищническа усмивка е сграбчила мама за ръката и размахва огромния си микрофон като оръжие. Сащисана като сърна пред фаровете на връхлитащ автомобил, мама прави всичко по силите си да отговори на въпросите. На метър от портата баща
