И точно това правим. Вървя след Кристиансен и дърпам Лиз наляво, после надясно в мигновените пролуки, които полицаят създава. Промъкваме се някак през бурята от светкавици, механичното щракане на пренавиващи фотоапарати, какофонията от въпроси и коментари на висок глас.
— Извинете!
— Бихте ли коментирали…
— Извинете!
— Това е майката! Тя изглежда…
— Извинете!
— … знаете дали има заподозрян?
— Господин и госпожа Калахан, бихте ли казали на нашите…
— … родителите на момчетата са били разделени…
— Извинете!
— … възможно момчетата да са избягали по своя воля?
— Мамка му! — казва Кристиансен, когато най-после се вмъкваме през вратата. Едва си поема дъх, ушите му горят.
Това, че сме вътре и че сме затворили врата пред лудостта вън, ми се струва като победа, но чувството на триумф трае само няколко секунди. Лиз вдига очи към мен, те са мокри от сълзите и разфокусирани.
— Алекс — започва тя, но само си стои и се люлее напред-назад.
— Лиз…
— Алекс! — крещи тя. Удря с юмруци по гърдите ми. — Къде са децата? Трябва да ги намериш!
8.
Седим в кухнята.
— Значи няма новини… — започва тя, после гласът й пресеква.
— Ще се обадя на Шофлър, инспектора. Казах му, че ще звънна, като се приберем от летището. — Тръгвам към телефона. Тя не сваля очи от мен.
Само че Шофлър е на заседание. Оставям му съобщение, после правя чай на Лиз. Тя седи като парцалена кукла, отпусната и омекнала. Чудя се дали не трябва да я заведа на лекар.
— Обади ли се на вашите? — пита ме с безжизнен глас.
— Пътуват насам.
— Мама… не издържа — казва Лиз. — В болницата е.
— О, Лиз…
— Добре е, просто… нали се сещаш, държат я на успокоителни.
— Съжалявам.
— Помолих татко да остане с нея, но той ще дойде тук. Не можах да го спра. — Поема си шумно въздух.
Толкова дълго бърка захарта в чая си, че накрая захлупвам ръката й с моята.
— О! — прошепва тя без никаква интонация.
Въпреки тълпата вън е толкова тихо, че чувам белия шум на уредите — жуженето на хладилника, воя на климатика. Сякаш се крием.
Тя опира лакти на масата и скрива лице в шепи.
— Ще ги намерим — чувам се да казвам. Тя си поема дълбоко дъх на пресекулки и вдига лице към мен.
— Ще ги намерим — казвам й с пламенен глас. — Лиз, ще ги намерим.
Тя изпива с поглед лицето ми, но каквото и да намира там, то не й вдъхва увереност. Нейното се сгърчва в червен възел от мъчителна скръб. Свежда глава към масата, отпуска я върху скръстените си ръце и хлипа тихичко. Неутешимо.
Лиз е под душа, когато се обажда Клер Каросела.
— Казали са ви, че ще се обадя — съобщава с делови глас. — Работя в Центъра за изчезнали и малтретирани деца. Мисля, че колежката ми ви е споменала…
— Да. Наистина спомена, че ще се обадите.
— Ние в центъра си даваме сметка, че родителите не знаят какво да правят, когато ги сполети нещо такова, така че… някой като мен обикновено се обажда да предложи съвет.
— Да — казвам аз, понеже нямам представа накъде бие тази жена. Съвет?
— Първо медиите. Сигурна съм, че вече са си устроили бивак пред вратата ви.
— Да.
— Е, ще ви подлудят, но всъщност именно те са най-големият ви съюзник. Възможно най-скоро вие и съпругата ви трябва да се появите в ефир и да отправите молба децата ви да бъдат върнати.
— Съпругата ми… тя наистина е…
— Сигурна съм, че й е много трудно. Повярвайте ми, знам… — Пауза. — Но е абсолютно задължително да го направите. Това ще ви придаде реалистичност като жертви — както пред зрителите, така и пред похитителя. Много от похитителите следят развитието на нещата по телевизията, между другото. Понякога дори се включват в търсенето на жертвата.
— Поли Клаас — казвам аз.
Така се казваше момичето, отвлечено от стаята си в Калифорния, което по-късно намериха убито. Един мъж, който бе взел дейно участие в усилията да бъде намерено детето, който беше напечатал и разпространил хиляди постери и когото благодарният баща бе посочил за ръководител на фондацията, занимаваща се с издирването му, впоследствие се беше оказал регистриран изнасилвач с вкус към малки момичета.
— Ами да — казва Клер Каросела, — това е един пример, но…
— Не беше той — прекъсвам я, припомняйки си подробностите. — Оказа се, че е друг.
— Подготвили сте си домашното.
— Да.
Домашното ми. След няколко часа в интернет вече знаех повече за отвлечени деца, отколкото бих искал да знам. Включително и ужасяващия факт, че повечето от тях — повече от половината — биваха убити в рамките на три часа след отвличането си.
— А няма ли вероятност похитителите да изгубят контрол и да направят нещо откачено, когато историята се появи по новините? Скърбящите родители и така нататък?
Въздишка.
— Да. Това е един от рисковете. — Още една уморена въздишка. — Но като цяло, Алекс, широкото отразяване има повече плюсове, отколкото минуси. Повярвайте ми, обажданията на горещата линия, доброволците, всичко това набира невероятна скорост след обръщение на родителите.
— Хм.
— Работата е там, че тези неща наистина могат да помогнат на разследването. А и похитителите — понякога те просто не издържат на изкушението да се обадят. И в такъв случай е възможно да кажат нещо, което полицията да използва. Нещо като пироманиаците, които идват да гледат пожара, който са запалили. Искат да бъдат част от нещата.
— Добре. Ще го направим.
— И още нещо… говорете искрено, от сърце. Не се опитвайте да напишете реч и да я прочетете пред камерите. По-добре е, ако просто… ако просто го направите. Колкото по-емоционално, толкова по- добре.
— Хмм.
— Някои родители предпочитат да го направят в студио, но това означава правата за излъчване да са ограничени. Това си зависи от вас. В някакъв смисъл не е толкова плашещо, а и осветлението е по-добро… но… това, естествено, ще раздразни другите репортери.
— Хм.
— А и може да се стори на зрителите твърде… отработено. Според мен пред къщата се получава най-
