— Никой не се обади с искане за откуп — казва баща ми и поглежда тревожно към мен. — Това не е ли… искам да кажа, какво според вас означава това?
— Е, още е рано да се каже със сигурност — казва му Шофлър, — но честно казано, не очаквам да има такова.
— Не? Но, но… защо не? — настоява Джак.
Шофлър смръщва лице и въздъхва.
— Първо, ако го правите заради парите, защо ще отвличате две деца? Не е като да има отстъпка при покупка на едро, ако разбирате какво имам предвид.
— Аз май не разбирам — казва Джак.
Шофлър свива рамене.
— Две деца носят два пъти повече проблеми, но не и двойна печалба. Отчаяните родители… по мое мнение те биха снесли точно толкова за едно дете, колкото и за две. Освен това… — колебае се, но накрая решава да кара направо, — факт е, че на света има много богати хора. Ако мотивът е печалба, щяха да се насочат към родители, с… ъъ… по-големи възможности от Алекс и Лиз. Освен… — поглежда въпросително от Джак към баща ми и после към майка ми, — ако бабите и дядовците на момчетата…
— Аз съм гимназиален директор — казва Джак. Твърде нетипично за него, това изказване е последвано от нервен смях. Относително ограничените му средства са единственото болно място на Джак. — Може би Боб е един от тайните милионери, които водят обикновен живот. — Засмива се отново и поглежда към баща ми.
— Не — казва татко. — Не казвам, че не бихме могли… — поглежда към майка ми, — да съберем известна сума, ако продадем всичко. Което бихме направили, разбира се, но това ще отнеме време. И все пак…
— Е — казва Шофлър, — разбирате за какво ви говоря. — Ръцете му литват във въздуха, после се спускат обратно върху бедрата му.
— А мотив, който не е свързан с пари? — пита баща ми.
Шофлър се мръщи.
— Какъв например?
— Ами синът ми, репортажите, които прави… — Поглед към мен. — Създал си е достатъчно врагове.
Шофлър вдига вежди и също ме поглежда.
— Така ли е?
Пак онова чувство в гърдите ми, приливът на адреналин и паника. За това не съм се сетил. Мисълта, че момчетата са били похитени заради мен… направо ме убива. Винаги съм предпочитал скандалните репортажи. Гангстерски войни, пране на пари, трафик на оръжия. Такива истории. Така че нищо чудно…
— Баща ми е прав — казвам на Шофлър. — Не се бях сетил за това.
— Ами ако се сетите за някой, който да ви мрази чак толкова, че…
— Но защо ще се насочва към децата? Защо не към мен?
— Просто си прегледайте файловете и вижте дали няма да се сетите за нещо. Направете ми едно списъче. Лошо няма.
Обещавам да го направя, след което Шофлър ни оглежда поред. Изглежда никой няма какво повече да каже. Джак не удържа една голяма прозявка.
— Извинете. — Става. — Е, благодаря ви много.
— Да ви направя един студен чай? — предлага майка ми и също става. — Или кафе?
— Всъщност — казва Шофлър — знам, че е късно, но бихме искали да огледаме сега.
— Да огледате? — пита Лиз. — Какво да огледате?
— Да огледаме къщата — казва Шофлър. Поглежда към мен. — Със съпруга ви говорихме за това. Той смята, че похитителят е бил тук. В тази къща. И че е възможно да открием нещо. Но огледът и без това е задължителен в такива случаи.
— Не само мисля — поправям го аз. — Бил е тук.
— Каза ли им за монетите? — пита ме Лиз. — И за онзи заек?
— За какво става въпрос?
Когато му обяснявам, той кима, вади си тефтера и си записва.
— Ще ги вземем като доказателствен материал.
— Не разбирам — казвам на Шофлър. — Няма съмнение, че Кевин е бил тук. Обади ми се от домашния телефон. Дадох мобилния си на вашите хора. Знаете го.
Шофлър кимва неутрално и за пореден път повдига панталоните си.
— Да. И ние поискахме записите от мобилния оператор.
— Какво?
— Просто за всеки случай. За да сме сигурни, че обаждането на Кевин не е било препратено от някъде другаде.
— Но…
Шофлър не ми обръща внимание.
— Късно е и бихме искали да започнем — казва той. — Предполагам, че ще отнеме няколко часа. Така че всички вие… добре би било да… излезете някъде с колата, на разходка или нещо друго.
— На разходка? — казва майка ми със същия невярващ тон, който би използвала, ако инспекторът беше казал „да поплувате“ или „да си направите маникюра“.
— Някои хора се разстройват — обяснява й Шофлър с търпеливия си глас, — когато непознати им ровят в нещата. — Свива рамене. — Ако решите да останете, ще трябва да стоите в тази стая, докато приключим с останалата част от къщата. После ще огледаме и тук. — Той изцъква с език. Звукът ми се струва неестествено силен.
— Е, аз не искам да ходя на разходка — казва майка ми.
— Май ще е по-добре да останем — присъединявам се аз.
— Както решите. В такъв случай ще можем да свършим още нещо. Да ви вземем отпечатъци.
— Какво? — възкликва Джак.
— Такава е процедурата, господин Тагарт. Трябват ни отпечатъците на хората, които са били в къщата, за да ги изключим. По-нататък ще трябва да вземем отпечатъци и на всички други, които са идвали тук — домашни помощници, детегледачки, техници — по същата причина. — Поглежда си часовника.
— Защо да не го оставим за утре? — пита Джак с ръка около раменете на Лиз. — Дъщеря ми е изтощена.
Шофлър върти глава.
— Знам. Много е късно — повярвайте ми, знам го. Но сигурно разбирате, че ако тук има някакви улики, нещо, което да ни насочи, трябва да го открием веднага. Не само за да се задействаме по-скоро, а и защото колкото повече време минава, толкова повече се компрометират евентуалните улики. Освен това екипът вече е тук, хората чакат вън и са готови да…
— Чакат отвън, сега? — Не знам защо, но това ме притеснява.
Шофлър отново си поглежда часовника.
— Имате ли нещо против да започнем?
10.
Седим и не знаем какво да си кажем, после Джак грабва дистанционното и пуска телевизора. Невъзможно е. Какво би било подходящо? Джак се мръщи и превключва от един неподходящ канал на друг. Бейзбол, криминални сериали, токшоу, документален филм за индустрията на младежката мода.
— Татко! — обажда се Лиз.
Джак изключва телевизора. Но когато екранът потъмнява, чуваме хората, които си вършат работата в хола. Звучи така, сякаш буквално разглобяват къщата. Откъслеците от разговори, звуците от отваряне на чекмеджета и врати, звуковият акомпанимент на претърсването — всичко това ме изнервя. Макар че сам настоях за огледа, не успявам да се отърся от чувството, че нахлуват в личния ми живот.
