— Е, колкото до посетителите на панаира — с помирителен тон казва Шофлър, — сигурен съм, че сте прав. Наистина получихме много обаждания от хора, които твърдят, че са ви видели. — Пак издава онзи цъкащ звук с език. Който е предназначен да изрази съжаление. — Но пък всички канали гърмят за това. Повечето от обадилите се дори не са били там във въпросния отрязък от време. Е, сигурен съм, че в крайна сметка ще намерим достатъчно благонадеждни свидетели, които са ви видели със синовете ви и могат да потвърдят часовата рамка. — Ръцете му се вдигат встрани в жеста „какво мога да направя аз“. — Но докато това стане, съветът ми е да се подложите на теста.
— Разбира се, че ще се подложа на теста.
— Добре — казва инспекторът. — Ще го уредя.
Родителите ми и Джак са се появили в коридора зад инспектора.
— Казаха ни да се преместим в кухнята — обяснява майка ми.
— За какъв тест става дума? — пита Джак.
— Искат Алекс да се подложи на тест с детектор на лъжата — казва Лиз с треперлив глас.
— Детектор на лъжата? — обръща се баща ми към Шофлър. — Какво, по дяволите, трябва да означава това?
Шофлър отново вдига ръка.
— Така се прави — казва той. — За да го изключим.
— Като с пръстовите отпечатъци? — вмъква майка ми.
Шофлър кима. Баща ми изпъчва гърди.
— Слушайте, инспектор Шофлър — казва той, — бъдете откровен с мен. Има ли нужда да наемем адвокат?
— Всичко е абсолютно доброволно — казва Шофлър. — Ако синът ви иска да…
— Не — прекъсвам го аз. — Татко, за Бога! Никакви адвокати — нямам нужда от адвокат.
— Не че… — започва баща ми. — Не исках да кажа… — Клати глава. Виждам, че е стиснал здраво ръката на майка ми, пръстите им са преплетени, кокалчетата — побелели. — Просто всичко това никак не ми харесва, Алекс. Не ми харесва накъде отиват нещата.
— Ще го уредя за сутринта — казва Шофлър.
За миг фалшивото обвинение ме поглъща… Да ме обвинят в такова нещо! Сам мога да напиша въвеждащия текст, представям си затаения и мрачен глас на диктора:
Ала обидата и гневът от обвинението, избликът на тъга — тези чувства траят само няколко секунди. Едва ги регистрирам на фона на отчаянието, което ме е обвило, откакто Шофлър ни показа окървавената тениска на Кевин. Единствената искрица надежда идва от мисъл, която сама по себе си е толкова ужасна, че ме е срам да си я призная — тениската беше само една, не две. Може би две деца наистина са им дошли в повече. А и обувката беше на Кевин. Може би Шон…
Потъвам.
Не че съзнателно съм вложил твърде много във вярата си, че Шофлър и властите ще открият похитителя на синовете ми, ще намерят Кевин и Шон и ще ги върнат вкъщи. И все пак на някакво ниво съм вложил в тази мисъл повече, отколкото сам съм съзнавал. Повярвал съм в професионализма и енергията на властите, в ресурсите им — техника и жива сила, в хеликоптерите им, разграфените им карти, кучетата им, криминолозите им, информационните им бази с данни.
Но ако поканата да се подложа на тест с детектор на лъжата означава — а не виждам какво друго може да означава, — че според тях съм играл някаква активна роля в изчезването на синовете си, то тогава надежда няма. Властите са толкова далеч от истинската следа, че със същия успех мога да заложа всичките си надежди на жълтите панделки, които съседите ми са започнали да връзват по дърветата на улицата ни в знак на съпричастност.
11.
Тестът с детектора на лъжата е назначен за тази сутрин в единайсет.
Въпреки че съм невинен, пак се притеснявам. Как може една машина, създадена да измерва галваничната реакция (а аз имам само бегла представа какво е това), да различи видовете стрес? Как може едно механично устройство да различи тревогата при изричането на съзнателна лъжа от тревогата заради самия тест, заради фалшивото обвинение и заради незнайната участ на изчезналите ми деца?
В голяма степен обаче тестът е начин да отклоня мислите си — по почти приветстван от мен начин — от ужаса, с който ме изпълва мисълта за жълтата тениска. И макар че не очаквам с нетърпение да стигна до колата, особено след като Шофлър не успя да опази от пресата новината за „напоената с кръв тениска на детето“, в известен смисъл едва ме свърта вкъщи. С всеки изминал час атмосферата вътре става все по- нагнетена, ужасеното очакване — все по-непоносимо.
Всеки път, когато звъни телефонът — поне веднъж на всеки пет минути, — ние затаяваме дъх, разкъсвани между надежда и страх.
Най-вече страх. Въздъхваме облекчено, стане ли ясно, че обаждането не носи новини за момчетата, че е просто поредното обаждане от пресата или полицията, от приятел или от непознат, който иска да помогне. Клишето се оказва вярно. Липсата на новини е добра новина. Липсата на новини е като отлагане на смъртна присъда.
Моите родители и Лиз може и да са възмутени от обвиненията срещу мен, но при Джак съдебните заседатели още не са стигнали до решение. Той не е сигурен. В известен смисъл ми е по-лесно да приема това, отколкото майчините ми постоянни тиради на засегната скръб.
Баща ми иска да дойде с мен в управлението, дори и Лиз предлага да ме придружи, но аз не искам да им причинявам това.
На тазсутрешната пресконференция, която всички изгледахме в дневната, Шофлър отказа да коментира и да отговаря на въпроси за окървавената тениска и предупреди, че не бива „да се правят прибързани заключения“.
Въпреки това знам какво ме очаква щом изляза през вратата.
Ето че дойде време. Кристиансен пристига със свой колега да ме придружат до патрулката. Макар да не съм с белезници, думата „придружаване“ не дава и бегла представа за това как бивам избутан по стълбите и преведен на бегом през крещящата тълпа.
Все още не съм арестуван, но езикът на тялото на моите придружители ясно показва за какво иде реч — разпит на заподозрян. Боря се срещу естествената си неохота да срещам очите на хората. Не е лесно. Единият инстинкт ме кара да обърна глава и да отклоня очи от непрестанните изблици светлина. Правя невъзможното да държа главата си изправена. Докато стигнем до патрулката, вече съм полусляп от светкавиците.
Кристиансен ме набутва вътре. Транспортират ме до управлението на Парк Стрийт за теста с детектора на лъжата. Столичната дирекция на полицията също е замесена вече, защото има „неуточнени въпроси относно юрисдикцията в зависимост от мястото и естеството на престъплението“. Така го обясни Шофлър тази сутрин на пресконференцията, на която присъствали триста и осемнайсет представители на медиите, казва ми Кристиансен.
Като повечето представители на властта Шофлър не обясни какво по-точно има предвид — въпреки молбите на пресата.
Аз обаче го разбрах — заедно с милионите американци, гледали различни „експерти“ да разшифроват изявлението на Шофлър. Свежда се до следното:
Сценарий първи: Убил съм децата си у дома, отървал съм се от труповете им, а после съм карал деветдесет километра до Кромуел, Мериленд. След това съм се мотал няколко часа из панаира, за да си осигуря алиби, преди да съобщя, че децата ми са изчезнали. Юрисдикция — Вашингтон.
Сценарий втори: Убил съм децата си в Мериленд, някъде в околностите на ренесансовия панаир. Юрисдикция — окръг Ан Арандел.
Сценарий трети: Момчетата са били отвлечени от ренесансовия панаир (последното беше формулирано
