яка, същата като на кльощавото куче. И тогава ми казва, че онзи бил с някакъв клин и носел флейта. — Шофлър вдига очи към мен и ме поглежда над очилата си. — Аз казвам — чакай малко, имал е флейта? Защото това го беше споменал и един друг свидетел, но тогава не обърнах голямо внимание. И лицето на хлапето грейва, все едно го е споходило внезапно вдъхновение. „Май това беше — казва ми то. — Носеше една такава дреха, нали се сещате, с четири различни цвята. И флейтата. Сигурно се е бил дегизирал като Вълшебника флейтист.“
Шофлър затваря тефтера си. Изглежда доволен от себе си, но мен ме полазват ледени тръпки. Каква беше онази приказка? Доколкото си спомням, флейтистът отървал селото от плъховете, но после големците отказали да му платят. Тогава той засвирил отново и всички деца го последвали. После… онези деца не изчезваха ли всичките?
13.
По всяко време знам колко дни са минали от изчезването на момчетата. Не е нужно да пресмятам, просто знам. Днес, когато карам родителите си към летището, стават двайсет и един дни, осем часа и нещо.
Предложих им да се приберат (както Джак и Маргерит направиха преди седмица) и не ми беше особено трудно да ги убедя.
В чакалнята майка ми ме прегръща продължително, после изтрива сълзите си. Баща ми ме потупва мъжката по гърба. Стоя извън зоната за сигурност и гледам как плешив мъж с яки рамене дръпва майка ми настрани за допълнителна проверка. Карат я да съблече яркожълтото си ленено сако и тя стои с вдигнати настрани ръце, докато той прокарва детектора си покрай тялото й. Прави го толкова бавно и методично, че ръцете й започват да треперят от усилието да ги задържи в тази уморителна поза.
Ето колко слаб е станал контролът ми върху собствените ми емоции — в един момент просто гледам безучастно как плешивият тормози майка ми, а в следващия кипя от гняв. Едва се удържам да не нахлуя през загражденията и да не се нахвърля върху плешивеца. Ще ми се да го фрасна така, че да падне. Ще ми се главата му да изкънти в пода. Вече чувам оправданията му — „Просто си вършех работата“, — но те изобщо не ме интересуват. Ако целта му е да открие вероятни терористи, значи пилее времето и парите на всички, тормозейки майка ми. Той не „просто си върши работата“ — той злоупотребява с дадената му власт.
Дните си минават и интересът на медиите започва да линее. Кевин и Шон все по-рядко се появяват в новините. Обажданията и имейлите, доброволците и даренията също намаляват. Горещата линия вече не е толкова гореща, жълтите панделки започват да избеляват, постерите на момчетата изчезват от витрините на магазините, изместени от съобщения за хорови музикални програми, изгубени кучета и всякакви бюлетини.
Междувременно полицията прави „всичко, което е по силите“ — което не е много. Поне за известно време продължават да се появяват улики и всяка ми вдъхва кратка надежда, преди Шофлър да я обяви за задънена улица.
Една вечер се отбива с кутии китайска храна. Казва ми, че работят здраво върху субкултурата на ренесансовите фестивали: „търсим високия мъж, препращаме всичко — портретите по описание, кучето, цялата история. Няма да повярваш колко фенове на средновековието има.“
— Колко Вълшебни флейтисти може да има? — пита Лиз.
— Не мислете за него по този начин — казва инспекторът между две хапки пиле по императорски. — Костюмът може да е бил дегизировка. Като онези с униформите. Да кажем, че има обир, в банка например… или нещо такова. Човекът е с униформа на пощенски служител, с гащеризон на човек от поддръжката или нещо друго — хората само това запомнят.
— И какво става с онзи човек — питам аз, — с високия мъж? Стигнахте ли донякъде?
Шофлър прави физиономия.
— Засега нямаме нищо съществено.
Кромуел. През повечето дни отивам там да се присъединя към ядрото от доброволци, онези, които идват всеки ден, дори и в най-горещите дни, за да търсят момчетата. Не роптая против дългото пътуване — добре е да се махна от къщата и да правя нещо.
Макар че един ден си давам сметка, докато си пробивам път през храсталаците в района извън панаира, че участвам в търсенето, без да храня никаква надежда, че ще намерим някаква следа от момчетата — но и без страх, че можем да открием такава. Не вярвам, че ще открием малко отпуснато телце с непокътнати дрехи, а плътта му се претопява в листата и съчките. При Лиз е различно. Когато тя участва в търсенето, го прави с ужасена настървеност, която ясно показва какво очаква да открие.
Колкото до мен — аз мисля, че момчетата са с Флейтиста, който и да е той, и макар че досега многократно са ме предупреждавали за опасностите на „отричането“ и знам, че може би се самозаблуждавам, въпреки това мисля, че Кевин и Шон са живи. По тази причина търсенето с доброволците в Кромуел се е превърнало в нещо като ритуал, един вид отдаденост на каузата момчетата да бъдат намерени, като да кажеш молитва или да отидеш на поклонение.
Някои от кромуелските доброволци ме притесняват. Чудя се на пламенното им участие, на непресъхващото им желание да нагазят в поредния участък от задръстения с отровни лози и милиони буболечки терен. Вече познавам мнозина от тях. Макар че повечето са се включили в търсенето така, както биха вложили усилията си в набирането на средства за борба с рака на гърдата или в лобирането за нова детска площадка, у неколцина има нещо, което ме притеснява. Тъмният блясък в очите на един мъж ме смущава, както и почти религиозният плам на две от жените.
Чудя се какво ли представлява животът им извън това, щом могат да отделят толкова много от времето си на нашата кауза. Понякога се хващам да мисля, че някой от тях може да е замесен в отвличането, да е съучастник, който докладва на Флейтиста. Макар да се чувствам виновен заради тези си мисли, вече съм събрал информация с имената и адресите, местоработата и семейното им положение, странностите и хобитата им. Предадох я на Мери Макафърти, частния детектив.
Отношенията ни с Лиз продължават да се влошават. През първите няколко дни случилото се беше толкова ужасно, че откривахме някаква утеха в общата си загуба.
С това отдавна се свърши, съпричастието беше изместено — от страна на Лиз — с някаква сякаш изкопирана от Джак официалност, която постепенно охладня още повече. Озовем ли се в една стая, нея сякаш не я свърта на едно място. Срещнат ли се погледите ни, тя бърза да извърне очи.
Зад всичко това стои неоспоримият факт, че в крайна сметка тя обвинява мен. Факт, който все по-често изплува на повърхността под формата на сценарии от типа „само ако“.
Казвам си, че това се случва след всяко нещастие. След като веднъж преодолеят първоначалния шок, близките на жертвите се замислят за начини, по които нещастието е можело да бъде предотвратено. Сблъсквал съм се с това многократно в работата си, помня изтормозените лица на опечалените след предотвратими нещастия (пожарът в роудайлъндския нощен клуб, самолетната катастрофа във Флорида, експлозията на совалката) — „Трагедията е ужасна, защото можеше и да не се случи“. Това намира израз и в правораздавателната ни система — завеждат се дела още преди пламъците да са угаснали. Съдебен спор за вината.
В нашия случай няма нужда от разследване или възстановки. Аз съм въплъщението на „човешката грешка“. И като факторът, който е могъл да предотврати нещастието, аз бавно се превръщам — в сърцето и ума на съпругата си — в неговата първопричина.
Присъстваме на събиране на средства, организирано от Центъра за отвлечени деца. Невъзможно е да откажем, но самото събитие е истинско изпитание на силите ни. Двамата с Лиз седим на подиума заедно с други хора, превърнали се в знаменитости благодарение на личното си нещастие. Някои от родителите носят ламинирани снимки на децата си, закачени на гърдите като идентификационни значки — сърцераздирателна галерия от обаятелни усмивки и грейнали очи.
