Десетки непознати предлагат помощ и съчувствие, но има нещо във всичко това, което ме изправя на нокти. Оставам с впечатлението, че някои от пострадалите се стремят към някаква изродена форма на популярност.
Централната реч е изнесена от самотна майка на име Мелинда. Тя разказва тъжната история за отвличането на осемгодишната й дъщеря с простичкия, но въздействащ стил на роден разказвач. Прави всички необходими паузи за усилване на ефекта. Осем години след изчезването на момиченцето останките му били открити в двора на техен съсед.
— Ако направим равносметка, около сто деца годишно биват отвлечени и убити от непознати — казва ни тя. — Въпреки гласността, която такива отвличания и убийства получават благодарение на медиите, тези случаи всъщност са едни от най-редките престъпления. Статистически по-вероятно е едно дете да бъде ударено от светкавица. — Прави пауза. — Някои от нас бяха ударени от такава светкавица. — Слага ръце на сърцето си, а някои от седналите на високата маса кимат тъжно. Една от жените проплаква самотно. — Когато това се случи — с предрезгавял глас ни казва Мелинда, — ударът е смъртоносен. Седемдесет и четири процента от тези деца — дъщеря ми Бони е една от тях — биват убити през първите три часа след отвличането. От отвлечените деца голямото мнозинство, седемдесет и шест процента, са момичета на средна възраст единайсет години. В осемдесет процента от случаите децата са отвлечени в периметър от една миля от домовете си. Така че не се заблуждавайте, че детето ви е в безопасност в двора или когато кара колело по улицата пред дома ви. Същото е с автомобилните катастрофи, повечето от които се случват в рамките на една миля от дома на жертвата. Болшинството от другите видове злополуки също се случват в домовете ни. Нашите домове, дами и господа, може и да са нашите крепости… но не са непробиваеми.
Докато тя прави пауза за по-голям ефект, аз си мисля — Кевин и Шон не се вписват в нейната схема. Не са момичета, доста по-малки са от средната възраст и бяха на повече от осемдесет километра от къщи. И бяха двама.
— Така че имаме нужда от ресурсите, за да действаме светкавично — завършва Мелинда. Моментът, който е подбрала да отправи молбата си за финансова подкрепа, е безукорен. Не съм изненадан, когато разбирам, че гради нова кариера като мотивиращ оратор и че е написала книга „Как да опазим децата си“, пълна със съвети как да защитим децата си от хищниците, без в същото време да ги осакатяваме психически с безкрайните си страхове. Книгата може да се закупи във фоайето пред банкетната зала. Десет процента от приходите отиват в сметката на центъра.
След като публиката си тръгва, е организирана обща молитва за родителите и роднините на изчезналите деца. Седим в кръг на сгъваеми столове и си държим ръцете. Съседката ми стиска моята с такова ожесточение, че пръстите ми изтръпват. След минута мълчание споделяме на глас подробности за сполетялата ни беда.
Излизам си, когато осъзнавам, че повечето хора в кръга всъщност са в траур. Споделят си стратегии за справяне с окончателната загуба на децата си. Като родителите и съпругите на безследно изчезналите във виетнамската война, които вече не търсят „любимите си хора“. Онова, което търсят, е нещо друго — евфемизмът за това друго нещо е „затваряне на досието“. С други думи — останките. Доказателство за смъртта.
— Не мога да остана тук — прошепвам в ухото на жена си. — Те мислят, че децата им са мъртви. — Когато ставам, Лиз си тръгва с мен, но не защото го иска.
— Извинете ни, извинете ни моля — мърмори тя, докато аз издърпвам със сила ръката си от ръката на жената до мен и тръгвам към вратата.
В колата очите й са гневни и непрощаващи.
— За какъв се мислиш, Алекс — да ги съдиш за това как се справят със загубата си?
— Те са отписали децата си. Аз не съм.
Лиз избухва в сълзи.
Вечерта ми съобщава:
— Връщам се в Мейн.
Поглежда към ноктите на ръцете си и отново избухва в плач.
На следващия ден си заминава.
Работа. Макар Ал да ми каза, още когато разбра за момчетата, че мога да забравя за работата си за „колкото е необходимо“, миналата седмица получих имейл с молба да „уточня“ плановете си. Или трябвало да се върна скоро, поне на непълен работен ден, или да подам официална молба за отпуск, в която да са уточнени срокът и датата, на която ще се върна на работа. Дребният шрифт уточняваше, че при дадените обстоятелства телевизията ще продължава да покрива допълнителните облаги, включени в трудовия ми договор, дори ако реша да си остана вкъщи. Допълнителни облаги — да, но тъй като отсъствието ми ще наложи наемането на мой заместник, „трудово възнаграждение“ няма да има.
Кажи-речи всички са съгласни, че ще е „най-добре“ да се върна на работа. Това заключение се основава на донякъде неясното, но пък всеобщо мнение, че работата ангажира вниманието и следователно действа терапевтично. Свежда се до следното — ако съм твърде зает и не мисля непрекъснато за изчезналите си синове, ще съм по-малко депресиран.
Съмнявам се.
Да стана, да се облека, старата, позната до болка рутина — явно съм отвикнал. А и самото място усещам като чужд терен. Телевизионните станции са истински лудници, шумни и кипящи от енергия, там всички или гонят крайни срокове, или си поемат изтощени дъх след поредния. Колкото до мен… Аз се чувствам инертен и бездеен сред жужащия кошер. Съществувам в някакъв изолационен мехур, създаден от внимателното отношение на колегите ми. Гласовете се снишават, когато наближа, погледите се отклоняват леко встрани, никой не знае какво да ми каже, нито как да се държи в мое присъствие. Виждам как се тормозят — да го спомена ли или не? Когато обяснявам, че нищо, което кажат или направят, не би могло да влоши състоянието ми, те се чувстват наскърбени.
Един ден след като съм се върнал на работа, Шофлър се отбива. Пристига с опаковка от шест бири и огромна пица с богат пълнеж.
— Здравословна храна — казва той през високия си накъсан смях. — Следвай примера ми и скоро и ще станеш същият отпуснат дебелак като мен.
Радвам се да го видя. Всъщност не се сещам за друг, когото повече бих се зарадвал да видя на прага си — освен момчетата. Първо, Шофлър изглежда е единственият човек на света, който винаги е готов да говори на темата, която наистина ме интересува. Освен това е циничен, забавен и както от известно време си давам сметка — много умен. Накрая обикновено предъвкваме за пореден път отхвърлените насоки на разследването с надеждата да открием нещо, което сме пропуснали — хартиения заек, кучето, свидетеля, който беше видял мъжа да се качва в черен пикап, последните непотвърдени сведения, че мъжът е бил забелязан някъде, кокошата кръв, „вражеския“ списък с хора, които съм нападал от ефира. Шофлър разлиства тефтерите си — вече е на третия. Досието, казва ми той, вече заема седем папки. По-рано ми е обяснил, че всяко досие започва с една папка — от онези със седемсантиметрово гръбче. Папките — които Шофлър ми е позволил да разгледам набързо — съдържат копия от всички документи, свързани с разследването — доклади, свидетелства на очевидци, разпити, снимки от местопрестъплението, резултати от криминологични тестове, заповеди за обиск, инвентарни списъци от обиските, разписки за иззети доказателствени материали и така нататък.
Ядем пица, гледаме бейзболен мач, плещим глупости известно време преди той да стигне до причината за посещението си.
— Неприятно ми е да ти го кажа, Алекс — започва и спира. Чувства се неудобно, потропва с пръсти по капака на кутията от пицата, мести крака. После зърва лицето ми и вдига ръка към мен. — Не се тревожи. Не е за момчетата. Там няма нищо ново. За… за мен е. Свалят ме от случая.
— Какво? — Шофлър има славата на булдог, който никога не отпуска хватката си, пожертвал е два брака заради работата си и работи по старите си случаи във всяка свободна минута. — Какво искаш да кажеш? Ти никога не затваряш случай. С това си известен. Свалили са те от случая? Защо?
Дълбока въздишка.
— Ето как стоят нещата. Не сте само вие — всичките ми случаи са пренасочени. За това ново нещо се
