говори още от единайсети септември и сега най-после се случва наистина — Столична антитерористична група. — Ръцете му се разтварят като книга. — Полицаи от всички юрисдикции, плюс двама от ФБР, хора от митницата и имиграционната служба. Аз съм човекът от Ан Аръндел. Виж, съжалявам.
Не казвам нищо. Ударът е жесток.
— Вашият случай е предаден на една млада колежка — Мюриъл Петрих. Аз може и да съм булдог, но тя пък е много умна. И амбициозна. Което е добра комбинация.
— Да.
— Виж, знам… — Клати глава. — Можеш да разчиташ на мен, че ще наблюдавам нещата, става ли? И можеш да ми се обаждаш по всяко време по каквато и да е причина. Ако ти хрумне нещо, някаква насока, каквото и да е, аз ще направя каквото мога. Но дай шанс на Петрих — тя е истинска тигрица.
— Да. — Не успявам да скрия огорчението си. Имам чувството, че Кевин и Шон са изоставени на произвола на съдбата.
Свикнах да спя в дневната. Често се просвам на футона и задрямвам облечен, после се събуждам към два, три или четири, телевизорът си работи, лампите са запалени. Тази вечер, след като Шофлър си тръгва, разчиствам бирените бутилки и останките от пицата, слагам всички съдове в миялната, забърсвам плотовете. После обикалям къщата, заключвам вратите, събличам се и си лягам.
Лягам си в леглото с бялата метална рамка, за което Лиз пестеше толкова упорито. Трябва да си го вземе в Мейн. Струва ми се ужасно, че не знам къде живее и какви вещи я заобикалят, а аз съм заобиколен от нещата, които тя е подбирала с такъв ентусиазъм. Леглото — спомням си нощи, когато едно от момчетата, а дори и двете, идваха при нас, събудени от лош сън, самотни или болни, заставаха при долната табла на леглото и казваха „Мамо?“. Не „татко“, никога „татко“, в това не мога да се заблуждавам. Винаги се обръщаха към Лиз, защото тя беше постоянното присъствие. Спомням си съботните и неделните сутрини, когато децата идваха да ни събудят, мятаха се отгоре ни и четиримата посрещахме заедно новия ден.
Лежа в тъмното. От време на време някоя кола завива по Ордуей и двойният лъч на фаровете й се плъзга по стената и тавана. Лежа в тъмното и стигам до решение. Да се върна на работа, да се препъвам през часовете в мъгла от задължения… не мога да го правя повече.
Вместо това ще намеря синовете си.
14.
Когато си подавам оставката, всички се опитват да ме разубедят. Не бивало да избързвам и така нататък. Сигурно си мислят, че ще се разпадна окончателно, остана ли без работа.
Големия Дейв клати огромната си глава и отхвърля оставката ми, обръщайки я с лицето надолу върху бюрото си.
— Ще го пишем неплатен отпуск — казва той. — Да кажем за три месеца.
— Нищо не мога да ти обещая — казвам му аз. — Не знам колко време ще ми отнеме.
Когато Дейв казва нещо, което наистина не иска да каже, той свежда глава, набръчква чело и поглежда към теб изотдолу, досущ като огромна костенурка. Готвя се за някакъв грозен коментар, когато виждам главата му да се свежда, но той казва следното:
— И какво смяташ да използваш вместо пари?
Дейв е достатъчно запознат с финансовото ми положение, за да разбира, че това се очертава като проблем. Достатъчно близки сме — канили сме го няколко пъти у дома за майсторски подготвените вечери на Лиз. Знае, че не се въргаляме в пари и че раздялата допълнително е усложнила нещата.
— Слушай, ако закъсаш — казва той, — просто ми кажи.
Начинът, по който изрича предложението си — сякаш го изстисква от себе си, — ми подсказва, че то му причинява болка.
Благодаря му.
— Имам малко заделено настрани — казвам.
Всъщност не съм наясно как ще се справя финансово. Няма начин да помоля Лиз за разрешение да ипотекирам къщата например. Технически погледнато, според клаузите на споразумението по раздялата дори не мога да си взема неплатен отпуск, защото това би намалило способността ми да й осигуря издръжка. Трябва да намеря начин едновременно да търся момчетата и да плащам редовно издръжката. Не мога да я оставя без тези средства.
Ще трябва да помоля баща ми за заем — макар че, както и всички останали, той ще сметне напускането ми за грешка. Имам двама приятели — Майкъл и Скот, — които биха могли да ми заемат няколко хилядарки.
Ето така ще го направя. Ще моля. Ще вземам назаем. Каквото е необходимо.
— Все пак мисля, че правиш грешка — казва ми Дейв, докато си стискаме ръцете. Аз обаче усещам, че зад думите му се крие и известно облекчение, че съм му се махнал от главата.
Започва се с Дейв, но не свършва там. Всички ми казват, че правя грешка. Какво бих могъл да направя аз, което вече не е било направено? Неизречената истина е, че според всички тях съм се хванал да гоня вятъра, че децата ми са мъртви и че трябва да приема тази вероятност — без едновременно с това да губя надежда, разбира се.
Чудеса се случват. Често се споменава името на Елизабет Смарт.
Дори Шофлър се опитва да ме разубеди.
— Алекс — казва ми той с тон на разочарован родител, — не го прави. Виждал съм го преди и мога да ти гарантирам, че само ще си разбиеш сърцето. Направиш ли го, ще прегориш — и емоционално, и физически.
— И какво? — Точно в това е въпросът. Щом веднъж реших да изоставя идеята за „работа“, направо не мога да повярвам, че съм чакал толкова дълго.
Инспекторът въздъхва.
— При повечето такива случаи, ако бъдат разрешени — което обикновено не се случва, извинявай, че го казвам, — пробивът идва отвън, ако разбираш какво ти говоря. Можеш да си разследваш до второ пришествие и пак да не стигнеш доникъде. А после някой затворник споделя нещо със съкилийника си, или похитителят бива заловен в друг щат за подобно престъпление, компютърът открива сходство и готово.
— Знам.
— Аз пък знам какво си мислиш — че ще вложиш в разследването повече енергия и целенасоченост от професионалистите и че ще успееш там, където всички ние сме се провалили. Мислиш си, че само защото за теб е толкова важно, ще намериш момчетата. Искам да ти кажа, че…
— Ще ги намеря — прекъсвам го аз. — Или ще разбера какво се е случило с тях. И ако това изчерпи всичките ми ресурси, ако изчерпи самия мен — така да бъде.
Шофлър въздъхва продължително, но известно време не казва нищо. Чувам хора да разговарят край него, телефони звънят, клавиатури тракат.
— Е — най-накрая казва той с уморен глас, — дръж ме в течение.
Кевин и Шон. Шон и Кевин.
В много отношения аз съм по-добре подготвен за подобно издирване от повечето родители. Аз съм репортер — да откривам разни неща ми е работа.
Но преди да започна да задавам въпроси или да търся съвет, първото, което правя, е да се запитам защо, не че и досега не съм си задавал хиляди пъти този въпрос. И все пак…
Започвам отначало.
Най-напред — Флейтиста. Преди разследването да потъне в девета глуха, полицията беше открила повече от дузина свидетели, които са ги видели — момчетата и Флейтиста — да се отправят към паркинга.
Флейтиста. Все още мисля за него по този начин въпреки предупреждението на Шофлър, че костюмът може да е бил дегизировка. Проблемът е там, че за мен той е нереален. Той е идея, а не човек. Няма
