Междувременно момчетата хукват ту насам, ту натам, описвайки нещо като петолъчна звезда, която свързва един соколар с магазин за доспехи, фокусник с карти с един клоун, пееща мадригали група с един човек, който прави свещи. И всички, дори продавачите на храна и онези в магазините, са с костюми, говорят — уж — на английски от времето на кралица Елизабет.
Вълнението на момчетата е заразително и не след дълго осъзнавам, че всъщност си прекарвам страхотно. Мястото е интересно и впечатляващо, наполовина увеселителен парк, наполовина машина на времето. А и образователно отгоре на всичко. Лиз би го одобрила. И ще е права — страхотно е да си с децата, когато те се забавляват така.
Лиз, милата ми Лиз! Трябваше и тя да е тук — много щеше да й хареса. За миг болезнено усещам липсата й. Тръгна си чак когато не изпълних серия от обещания, че ще променя навиците си на работохолик, и въпреки това решението й да ме напусне ми дойде като гръм от ясно небе. Знаех, че е права… само че така и не намерих подходящ момент да осъществя промените, които й бях обещал. Новините имат това свойство — да те поглъщат. Винаги можеш да направиш нещо повече, да редактираш парчето малко по-добре, да пишеш по-добре, да провериш още един източник… и винаги трябва да го направиш сега, защото винаги имаш краен срок.
Така че — да, Лиз беше права, признавам. Аз съм работохолик. Системно оставях семейството си на заден план. Признах всичко това пред брачния консултант. Просто си мислех, че още имаме време; мислех, че имаме напредък. Сигурно и за миг не съм допускал, че тя наистина може да си тръгне. А после Лиз и момчетата си отидоха и оставиха в живота ми празнина колкото Големия каньон.
Кампанията по връщането им също не върви много добре. Това лято май се явява последният ми шанс.
А междувременно се притеснявам да не си намери някой друг, някой ала „ню ейдж“. Внимателен, чувствителен, от онези, които носят тениски с надпис „АЗ СЪМ ТАТКОТО“. От онези, които охотно разнасят бебето в някаква двуутробна торба. Отвратителна мисъл — Лиз и някакъв друг мъж с тяхното бебе, — така че я прогонвам от главата си.
— Хайде да хапнем нещо — казвам аз.
— Даа!
Нареждаме се на опашка пред сергия, където продават хотдог.
— Ще желаят ли младите господа пръска от кралската горчица върху пламтящите си хрътки?
Момчетата се стъписват, после избухват в див смях. Сещаш ли се? Хрътки? Хотдог?1 Пламтящи хрътки?!
Колкото до мен — аз съм изненадан, че знаят какво е „хрътка“.
Тримата прекарваме следобеда в изненади и задоволство. Кевин и Шон зяпат очаровани гълтача на мечове, красив запотен мъж с кожена престилка, който навежда глава силно назад и поглъща острието на огромен ятаган. Заедно с другите хлапета те не могат да решат дали са впечатлени или отвратени. Един уличен магьосник скъсва карта, избрана от посетител, разбърква зрелищно тестето и изважда същата карта, цяла обаче, от косата на една жена. Близнаците се споглеждат невярващо. („Ама как го направи това?“) Гледат с ококорени очи как борци в кал се хвърлят в кафявата каша и зяпат издуващия се стъклен мехур в края на тръбата на стъкларя.
Тримата гледаме как посетители на панаира, деца и възрастни, се опитват да се изкатерят по стълбата на Яков. Никой не успява да стигне до третата стъпенка на клатушкащото се нещо, защото нарушеното равновесие завърта шеметно цялата конструкция. Изхвърлените смелчаци падат върху голям куп мека слама, повечето се смеят изненадано. Някои си опитват късмета по два и дори по три пъти, преди да продължат нататък. Макар че близнаците са силни и атлетични за възрастта си, повече от ясно е, че нямат никакъв шанс. Въпреки това искат да опитат и аз склонявам. Очевидно падането е половината от удоволствието.
И двамата стигат до третата стъпенка и падат. И двамата ме засипват с горещи молби да ги пусна да опитат пак. Замислям се, защото забавлението ми се струва доста скъпо — по долар за трийсет секунди.
— Само още веднъж — казвам и те бързо се нареждат на опашката. Кевин пада веднага, но Шон се оправя някак с люлеещите се въжени примки и стига до върха. Тълпата, нагледала се на поражения, полудява. Кевин малко завижда, но се радва за брат си и е горд.
— Направете път, направете път, направете път!
Човекът, който се грижи за атракцията, изнася цяло представление по награждаването на Шон — с огромен „сребърен“ медальон с гравюра. Аз нагласявам кожената връв — скъсявам я така, че медальонът да е на гърдите му. Успехът на Шон е окуражил тълпата и няколко зяпачи се нареждат на растящата опашка.
Оставаме да погледаме още малко, после продължаваме нататък. И тримата си опитваме късмета с жонглиране и стрелба с лък (без особен успех). Момчетата са надъхани. Отегчават се. Пак са развълнувани. И направо пощуряват, когато един дрипав мъж, който се представя като Мазника, се хвърля в краката ми, умолявайки „милорда“ за „малко сребро“. Побърканият актьор ме хваща за единия глезен и хвърля момчетата в истеричен смях, когато наистина близва прашната ми маратонка. После шумно облизва устни с наслаждение.
Страхотен номер — поне докато не посягам за портфейла си да платя за снежните фунийки и не откривам, че портфейлът го няма. Настроението ми поема надолу в свободно падане, пришпорено от списъка с неприятности, които ме чакат. Ще трябва да си извадя нови документи за самоличност, да си подменя кредитните карти, шофьорската книжка. Има ли достатъчно бензин в резервоара на колата, за да се приберем. Обикновено държа по една двайсетачка за непредвидени случаи в жабката, но преди няколко дни я бях похарчил в една пицария, където не приемаха кредитни карти. Дори дребни нямам — всичките са у Мазника.
Връщаме се по обратния път — и тогава Кевин, който върви до мен, открива портфейла ми.
— В джоба ти е, тате — казва той. Когато посягам назад за портфейла, Кевин казва: — Не, в другия джоб.
И е прав. Там е. Изваждам го.
— В джоба ми — казвам. — Защо сам не се сетих?
Момчетата отвръщат с нервен смях. Не ми остава друго, освен да поклатя глава.
— Винаги държа портфейла си тук — и потупвам левия джоб.
— Този път си го сложил в десния — казва Шон.
— Така излиза.
Струва ми се странно да съм променил изведнъж навик, който имам откакто се помня, толкова странно, че отварям портфейла да проверя.
— Като че ли всичко е тук — казвам на момчетата. — Да ви кажа право, колкото и глупаво да се чувствам сега, пак е много по-поносимо, отколкото когато мислех, че съм го загубил.
— Ами да вървим тогавааа — крещи Кевин.
— Към турнирите, добри ми сър! — добавя Шон.
И потегляме към главната атракция в превалящия следобед. Вече цял час момчетата ме дърпат натам, а Кевин през десет минути пита колко е часът. Турнирът започва в четири и половина. Поемаме по една алея и влизаме в амфитеатъра. Вече се е събрала голяма тълпа — налага се да седнем на задните редове, далеч от арената. Седалките представляват купчинки слама, подредени върху ниските концентрични редове около централната арена.
В турнира участват четирима рицари в пълни доспехи. Докато обикалят в скоклив тръс арената върху красивите си коне, облечени като оръженосци младежи агитират в полза на съответния състезател. Всяка част на арената е украсена с флагове и знаменца с различен цвят — червен, зелен, бял и черен, — които съвпадат с цветовете на рицарите и конете им.
Ние седим в зелената четвъртина. Всеки оръженосец призовава към подкрепа в своя участък, като подканя зрителите да аплодират своя човек и да осмиват противниците му.
— Черният рицар е непохватен дебелак. А сега заедно…
Като част от овациите млади фенове на всеки от рицарите са поканени да се приближат към оградата, обикаляща арената.
