фенера.
Единственият ми шанс е изолацията и изненадата. И понеже почти се е стъмнило, нямам време за друго, освен да се изкатеря на една от кулите преди окончателно да е паднала нощта. И двете са доста високи, повече от двайсет метра, струва ми се. Не са напълно еднакви — все пак са естествени образувания, — но доста си приличат. Разстоянието между тях е почти сто метра. Широки в основата си, скалните кули постепенно и неравномерно изтъняват към върховете, които дори сега са скрити в мъгла.
При нормални обстоятелства кулите не биха затруднили дори катерач със скромни умения, но аз съм толкова уморен, че изкачването продължава сякаш безкрайно. Тъмнината ме затруднява допълнително. Над мен луната плува под дебели облаци, осигурявайки водниста и пресеклива светлина, която не ми помага особено.
Пет-шест пъти единият ми крак ми се плъзга и мускулите ми са толкова уморени, че с мъка успявам да възстановя позицията си. Преполовил съм височината, когато стигам много близо до края на физическите си възможности и почти… почти се отказвам. Това ме изпълва със страх и аз спирам за няколко минути въпреки обкръжаващия ме мрак. Продължавам бавно, като си почивам на всеки метър. Най-накрая откривам онова, което знам, че ще е там — дървена платформа.
Издърпвам се отгоре й и се просвам по корем.
Квадрат със страна метър-метър и двайсет, платформата ми се струва като дворец. Такова облекчение е да не се налага да поддържам захват и да разпределям тежестта си. След няколко минути почивка вадя останалото шише с вода от раницата и изпивам половината.
Няма много светлина, но очите ми отдавна са се нагодили към мрака. Виждам двата кабела, опънати към отсрещната кула. Там обаче няма платформа — поне аз не я виждам в тъмното. Буквално се разхълцвам от благодарност, че съм избрал правилната кула. Никога не бих успял да се спусна обратно и да изкача другата.
Единият кабел е опънат под платформата, другият — на метър и нещо над мен. Този под мен е закрепен с махово колело и лебедка. Другият, горе, има няколко лоста и зъбни колела, както и масивен генератор, занитен за скалата.
На метър под долния кабел, провиснали в пропастта между кулите, се полюшват няколко тъмни примки. От кабела над мен виси някакво съоръжение, което изглежда има широка „уста“ от триъгълни метални зъби.
Минават няколко минути, докато се сетя как работи всичко това. Фокусникът хвърля въжето (като няколко пъти го оставя да падне за по-голям ефект), докато то не се преметне през някоя от висящите примки — които сигурно са покрити с лепящо велкро или нещо подобно. На този етап скрит помощник — или пък механизмът се задвижва с радиосигнали — задейства устройството на втория кабел, премества го над въжето и го снижава, докато не захапе свободния край на въжето. След това механизмът бива повдигнат вертикално, докато въжето се изпъне.
Отначало си мисля — с ужас заради риска, — че Шон или Кевин, който от тях ще се катери по въжето, ще трябва да мине по кабела, за да стигне до платформата. Но не. Въжена примка, като онази за слизане с двойно въже, чака закачена към кабела над мен. Всеки, който се покатери по вертикалното въже, може да пъхне крак в примката и да се изтегли с ръце до платформата.
Сядам на платформата. Няма как да разбера дали механизмът се нуждае от човек, който да го задейства, или се задвижва с дистанционно управление. Просто ще трябва да изчакам.
Още съм мокър и от изпаряването на влагата ми става още по-студено. Концентрирам се да запазя телесната си топлина. Струва ми се невъзможно да заспя, но за всеки случай нагласявам алармата на часовника си за пет сутринта. Притискам колене до гърдите си стягам връзките на качулката, скръствам ръце пред гърдите, мушвам пръсти под мишниците си и започвам да чакам.
47.
Семеен излет. Харпърс Фери. Река Потомак. С Лиз и момчетата се возим на взети под наем черни вътрешни гуми, носим се по течението към края на заградения участък. Небето над разлистените клони е наситеносиньо. Водата е топла и дълбока само колкото да не остъргваме камъните по дъното. Момчетата гребат с ръце, за да ни изпреварят, но със спасителните си жилетки в огромните вътрешни гуми почти не стигат до водата.
— Ами ако има риби? — пита Шон.
— Да, може някоя да ме захапе за дупето! — приглася му Кевин.
— Не мисля, че в река Потомак има хищни риби — казва Лиз.
— Какво е „хишен“?
— Хищен. Означава такъв, който се храни с месо.
— Аз не съм месо — протестира Шон. — Ъхх. Гадно е.
— Аз не съм много сигурен за рибите тук — казвам на Лиз. — Чух, че изгубили един човек в края на участъка.
— Татеее!
Не сме сами. Мъж и жена се носят по течението пред нас. Група тийнейджъри се чуват отзад. Те непрекъснато се избутват един друг от гумите, крещят и се заливат от смях. Това не ме дразни — те просто се забавляват, — но когато чувам досадния звън на нечий мобилен телефон, се ядосвам.
— Можеш ли да си представиш? — обръщам се към Лиз. — Няма къде да избягаш от тези неща.
— Току-виж ги направили и непромокаеми — казва Лиз и си намества слънчевите очила.
Звукът не спира и аз тъкмо се каня да извикам на младежите, че могат поне да отговорят, когато…
Часовникът ми е.
Будя се, рязко и в паника. Още е тъмно и толкова мъгливо, че се вижда само на метър. Изпивам последната си вода, като едва успявам да отвия капачката с ледените си пръсти. Чувствам се като на сто години — цялото тяло ме боли. Чакам зрението ми да се нагоди. Опитвам се да се раздвижа.
След половин час небето започва да изсветлява. Зад платформата, от другата страна на скалата, има малка издатина, почти ниша. Дълбока е някъде петдесетина сантиметра, но скалната стена надвисва отгоре й. Бих могъл да се вместя там само клекнал. Отхвърлям идеята.
Изкачвам се нагоре по кулата, търсейки място, където да се скрия. Бързо го намирам на четири-пет метра над платформата — мога да се вмъкна, без да се налага да пазя равновесие, или да издържам тежестта си на ръце. Виждам платформата и кабелите, центъра на пропастта. Но никой не може да види мен.
На всеки няколко минути поглеждам часовника си. След като минава един час, започвам да се притеснявам. Студът не ми дава мира. Захапвам яката на якето си, за да не ми тракат зъбите.
И тогава най-после ги чувам, макар и чак когато наближават театъра — заради непрестанния трясък на вълните. Чувам стържене и потракване на обувки върху камък. Чувам гласовете на двама мъже… не, на трима… единият говори със странна интонация, сякаш на чужд език. И после — сълзи избиват в очите ми — смесени с ниските гласове на мъжете чувам високите сладки гласове на деца.
Шон се смее — характерното му пискливо кикотене, съвсем различно от екливия смях на Кевин. Сърцето ми олеква в гърдите. Трудно ми е да дишам.
Чувам гласовете им, но не разбирам какво казват. Долавям звуците от превъртени в катинари ключове и отварящи се сандъци, от преместване и влачене на тежки предмети. Очевидно се подготвят за представлението, слагат декорите и мебелите по местата им. Някой започва да си свирука с уста.
Сдържам се с мъка. Обикновено умея да чакам. Това е нещо, което се научава на летищата.
Сега обаче неподвижността ми идва в повече. Замислям се дали да не се спусна надолу и да ги нападна. Не. Шансовете ми на земята при трима срещу един са ужасни. Ще имам само една възможност и тя е тук, горе.
Един от мъжете започва да се катери. Не се опитва да се прикрива. Вдига много шум, което е добре, защото ми е лесно да преценя придвижването му.
