обувки. Ръкавици. Клинове и въжета.
Опитвам се да очертая наум маршрут, който ще ме отведе от скала на скала отвъд прибоя. Вдигам си качулката, стягам връзките, пъхам панталоните си в чорапите, навеждам глава и тръгвам.
Отначало е трудно, но не и невъзможно. Обувките ми са неподходящи, но скалите са толкова грапави, че лесно избирам подходящи места да стъпя. От един момент нататък вече не мога да избегна пръските на вълните и се поизмокрям. После обаче стигам до място, където нямам избор, освен да нагазя във водата, иначе трябва да се върна назад и да изгубя може би половин час.
Няма какво да му мисля. Просто нямам избор — нагазвам до хълбоците, като придържам раницата на гърдите си. Придвижвам се бавно и тромаво през студената вода. Подводното течение е силно и се налага да вървя странично като рак към следващата скала.
Когато най-после стъпвам на твърда земя, вече не си чувствам краката. Температурата на въздуха не може да е повече от четиринайсет-петнайсет градуса, така че не е голямо облекчение да изляза от водата. Продължавам напред и усилието ми помага да се стопля.
Колкото повече се спуска слънцето и пада температурата, толкова повече ще страдам от студа. Ще трябва много да внимавам да не падна.
Доста се катерех преди да се родят момчетата. Допадаше ми енергията, прецизността и концентрацията, които скалното катерене изисква. Най-много ми харесваше предизвикателството, обичах да се подлагам на изпитание — да разделям риска на контролирани дози.
В известен смисъл катеренето беше пълната противоположност на онова, което правех в работата си. Когато работиш във военна зона, също се опитваш да намалиш максимално риска, но не можеш да го контролираш. Опасността те връхлита отвън тотално.
При скалното катерене е различно — ти избираш къде да поставиш ръката или крака си. Единствено ти знаеш дали си достатъчно силен или достатъчно гъвкав за определено движение. Пак може да пострадаш, да попаднеш на ронлива скала, но в повечето случаи действаш в границите на собствените си способности и страх. Това ми харесваше.
Този път е различно. Първо, никога не съм се катерил по мокра скала. Второ, аз всъщност не се катеря към някакъв връх. Придвижвам се ту нагоре, ту надолу по труден терен. И за разлика от спортното катерене сега времето ме притиска и не съществува възможност да се откажа заради схванат мускул или прекомерна умора. И вместо кадифената гума на катераческите обувки, които се прилепват сигурно към всяка неравност или пукнатина, нося туристически кубинки, които изискват много по-грапава повърхност за добро сцепление. Бих ги събул — възможно е да се стигне и до това, — но стъпалата ми ще се разранят само след няколко минути. Освен това са ледени. Вече изобщо не ги усещам.
И въпреки всичко напредвам. Преди да тръгна от „Сий Ранч“ си избрах най-високата двойка скални формации в границите на „Мистери“. Малко ми е трудно да преценя със сигурност, но ми се струва — равнявайки се по въпросните скални кули, — че съм се придвижил достатъчно, за да свърна обратно към брега.
Спирам за миг на една висока скала, която ми предлага добър изглед, и се опитвам да си избера маршрут през линията на прибоя. Тя не е нито права, нито ясно очертана, нито представлява равен плаж. Заради скалните форми и неравното дъно линията на прибоя е хаотична и широка. Там където вълните се блъскат в скалите, е невъзможно да нагазя във водата. Ще ми трябва скала или скали, които са достатъчно близо една до друга.
Бавно се придвижвам през прибоя, когато се случва — малък скок от една скала към следващата, лесен скок. Но скалата е мокра, стъпвам накриво, глезенът ми поддава и в следващия миг съм се озовал във водата.
Да кажа, че ми спря дъхът, ще е твърде меко. Студената вода не само изтласква въздуха от дробовете ми — самите ми дробове спират да работят. Паднал съм, когато вълните се отдръпват, миг преди да се втурнат обратно. Това си е чист късмет и отначало си мисля, че ще успея да се изкатеря обратно на скалата.
Това и правя, но преди да съм постигнал стабилност, ме захлупва вълна. Случва се сякаш на забавен каданс, вълната ме изтегля назад, откъсва ме от скалата и ме преобръща под себе си. Ревът е оглушителен.
Опитвам се да се хвана за някоя скала, раздирам пръстите си в търсене на нещо, за което да се хвана, вклинявам стъпало в основата на скалата. Успявам, докато водата не започва да се отдръпва. Чува се мощен всмукващ звук, хрущене на повлечен чакъл и скалата е изтръгната от пръстите ми. Миг по-късно гърбът ми се удря с всички сили в друга скала.
За пръв път ме обзема чувството, че ситуацията сериозно излиза извън контрол. Все още не мога да дишам, освен това ми се струва, че съм си срязал левия прасец. Усетил бях нещо — не болка, защото телесната ми температура е твърде ниска за това. По-скоро усещане като от изгаряне.
Знам, че ако не се измъкна от водата сега, веднага, преди друга вълна да ме е повлякла, никога няма да изляза.
Отнякъде ми се влива сила. Мисълта за Шон и Кевин и какво ги чака? Да. Мисълта за потрошеното ми тяло в менгемето на вълните? Това също. В телата ни е заложена резервна система, сработваща в случай на крайна нужда, и сигурно точно тази конска доза адреналин ме изстрелва от морето. Изкатервам се по скалата като Спайдърмен, достатъчно високо да стигна до издатина, около която да увия ръцете и краката си. Поредната вълна ме връхлита и дърпа краката ми, но си мисля, че този път и бомба не би могла да ме отдели от скалата.
Наближавам брега в много лоша форма. Светлината избледнява, става по-студено, глезенът и прасецът ме болят и аз треперя неудържимо. Раницата е тежка. Замислям се дали да не изхвърля фенера — сигурен съм, че солената вода е повредила батериите, — но не искам да губя време с това. Придвижвам се напред бавно, от една скала към следващата, оглеждайки се за червените очи на охранителните камери. Или за някакво движение. Не виждам нищо. И после, най-накрая, стъпвам на суха земя.
Намирам си местенце на завет и пия вода от шишето. Събувам кубинките, изливам събралата се в тях морска вода, изстисквам вълнените чорапи. Глезенът ми е с размерите на малък грейпфрут. Обувам се и стягам максимално връзките за по-добра опора. Оглеждам набързо раната на прасеца си. Зейнала е като уста, щипе от въздуха, но не изглежда много зле. Солената вода сигурно я е дезинфекцирала.
Събличам якето, пуловера и тениската си. Изстисквам ги добре и пак ги обличам. Все още се треса.
Кухненският нож е изчезнал — сигурно е паднал от раницата, докато съм бил във водата. Фенерът не работи, но решавам все пак да го задържа, защото е единственото останало ми оръжие. Поглеждам телефона си, но уви — в пликчето е влязла вода. И той не работи.
Имам чувството, че и с кран не могат да ме вдигнат, но все пак съумявам да се изправя. Здрачава се — слънцето вече е залязло. Трябва да намеря мястото, където ще се състои представлението.
Сред скалите под притъмняващото небе не виждам двете каменни кули, които съм си набелязал. Сигурен бях, че именно те ще бъдат декора за утрешното представление, но докато залитам из скалния лабиринт — не минах ли вече оттук? — ме обзема съмнение. Може би в края на краищата ще трябва да си опитам късмета с къщата.
И тогава го откривам.
Не знам какво съм очаквал, но сцената ми взима дъха.
Заравнена, покрита с чакъл сцена е очертана с огромни бетонни урни, преливащи от цветя и зелени клонки. На това забележително място, с лице към сцената и морето зад нея, е издигнат малък амфитеатър. Отдалечени от сцената само на метър-два, три полукръга от излъскан гранит са вградени в естествения наклон на земята.
Малкият театър е толкова красив, че ужасното му предназначение изглежда още по-смразяващо. Вдясно от сцената един параван от дървени решетки с пълзящи по него лози и цветя скрива няколко заключени с катинар сандъка. А под голям брезент се крие огромна кошница.
Бих искал да поогледам още. Да разузная — пътеката, която води към театъра, например, — но вече съм се отказал от идеята да издебна групичката, когато тръгне насам да подготви сутрешното представление. Научил съм достатъчно за номера с въжето, за да знам, че Будро най-вероятно си има един, а защо не и двама помощници. Ще ме превъзхождат числено, а и съм невъоръжен — ако не броим
