прииждат и бягат. Всичко в това място, включително и щастливата двойка на опашката зад мен, навява мисълта за романтична ваканция. Едва ли бих описал собствения си престой тук по този начин.
Хлапето взема кредитната ми карта и я прокарва през машинката. Решавам да карам направо.
— Да познавате един местен човек на име Мерц? — питам го аз. — Нисък, плешив, с много пари. Макар че всъщност не е местен. Има къща тук някъде, но е родом от Белгия.
— Съжалявам, господине. И аз не съм тукашен, идвам през лятото да покарам сърф.
— А да знаете някой, който може да ми помогне? — питам аз, когато ми подава ключовете за стаята.
Той се замисля.
— Хранителното магазинче — точно до мотела. Отворено е до полунощ. Там работят местни хора. Или пък в някоя агенция за недвижими имоти — тук бъка от тях. И те работят до късно. Има и два ресторанта в града, които предлагат и други неща, освен храна на туристите. Опитайте в „Клиф Хаус“.
Благодаря му и поглеждам към ключа, който няма прикачен номер.
— Къде е стаята ми?
— Вие сте в Канада — казва ми той. — По алеята, третата вляво.
— Канада?
— Всичките са наречени на различни места — обяснява хлапето. — И мебелировката е съответна. За да е по-оригинално, сещате се. Някой е решил, че номерата са досадни. Прекалено йерархични.
— Това е толкова калифорнийско! — казва жената зад мен. — Направо страхотно, не мислите ли?
В хранителния магазин пускам една възрастна дама да мине пред мен, за което тя ми благодари многословно. Купува си кутия цигари „Салем Лайтс“, голям пакет чипс и половин литър кондензирано мляко.
Жената на касата е млада и огромна, поне метър и деветдесет и над сто килограма. С кръглото си херувимско лице прилича на гигантско бебе.
Слагам бутилката трапезна вода на лентата.
— Търся един човек — казвам й. — Може би го познавате?
Тя навежда шишето към скенера с опитно движение на китката и го маркира.
— Долар и дванайсет — казва.
— Един мъж, казва се Люк Мерц. Той е…
— … проклет жабар, това е той — озъбва се касиерката. — Не, вика, не бил жабар, белгиец бил. — Клати глава. — Сякаш има разлика. Мразят ни и в червата. Големи съюзници сме, няма що!
— Значи наистина го познавате? — казвам аз.
Жената с бебешкото лице не пропуска да изкоментира с пръхтене глупавия ми въпрос:
— Хъ — казва тя. — Познавам го, я.
Стоя като ударен по главата. За миг усещам изненадващата и позабравена топлинка на късмета, който най-после е решил да ми се усмихне. Бях се настроил за поредното ходене по мъките.
— Той някъде наблизо ли живее?
— Наблизо, я. Навремето работих там, на бара. Гъзарско място, надолу при „Сий Ранч“. С жабарско име. — Тя се съсредоточава като малко дете, лицето й се сгърчва от усилието. — „Мистери“! — възкликва тя като участник в телевизионно състезание. — Нали се сещате, това е жабарското за мистерия.
Пъха водата ми в найлонов плик, слага вътре и касовата бележка и ми го подава.
— Къде е „Сий Ранч“? — питам я аз.
— Не знаете къде е „Сий Ранч“? — Явно вече губи търпение. Завърта очи. — Това сигурно е най- големият комплекс от тук до… чак до Сан Франциско. Тръгвате на юг по 101. И сляп да сте, пак няма да го пропуснете. Милион акра и повече. Гледайте за онези големи стари овнешки рога — това му е… — търси думата на тавана — логото на „Сий Ранч“. Има си агенция за отдаване под наем и всичко друго. Ресторанти. Тъй, значи на няколко мили след края на „Сий Ранч“ има малък път вдясно, викат му Пътя към имението. Тръгвате по него и в края му е „Мистери“. Железни порти с голямо старо „М“ в средата. С къщичка за пазач и така нататък.
Преди да изляза, хвърлям куфара си на леглото и измъквам пищова от фолиевата му какавида. Така или иначе го имам, защо да не го взема със себе си. Мушвам го под седалката до шофьорското място в колата.
Пресичам границата между окръзите и от окръг Мендочино се озовавам в окръг Сонома. За мой късмет пътуването до съдебната палата в Юкаи се оказа излишно.
След десет минути вече съм подминал „Сий Ранч“ и се движа по пътя към имението. Вече е почти тъмно и на минаване покрай имението на Мерц виждам само ярко осветения куб на къщичката на пазача и общия изглед на околността. Серия от полегати хълмове се спускат към морето, което е достатъчно далеч, за да не чувам шума на вълните. А после го чувам — приглушено и далечно туптене, като слаб сърдечен пулс. Луната се плъзва изпод един облак и за няколко мига осветява обсипан с големи скали участък от океана. На слабата лунна светлина ръбестите скални отломъци приличат на тълпа от чуждопланетни гиганти, които крачат към брега. Вълните се разбиват около тях и ги обсипват с фонтани от бяла пяна. А после луната отново се скрива зад облака и очите ми различават само грубите очертания на релефа.
Имението — то е долу някъде — е огромно, границите му са защитени от морето и от висока метална ограда, чиито вертикални части завършват с остри шипове. През двайсетина метра червени диоди бележат местоположението на охранителни камери.
Някъде по-надолу има къща.
И някъде в тази къща са моите момчета.
Сърцето ми сякаш е извън тялото.
Какво ли правят — Шон и Кевин? Дали някой от тях не репетира репликите си за представлението? Готви ли се другият за появата си в края на номера с широка усмивка за публиката?
Мога да си ги представя, двамата заедно, как Шон се подиграва на Кевин, когато той изскача от кошницата с вдигнати победоносно ръце като гимнастик в края на успешно съчетание. Виждам ги как се кискат, доволни от участието си в измамата, в номера с близнаците. Какво ли е казал Будро на детето, което е избрано да „възкръсне“ триумфално? Как ли е обяснил окървавените крайници и телесни части, набутани в кошницата върху свилото се там момче, което чака уговорения сигнал? Хрумва ми, че кошницата сигурно е със специална конструкция — нещо като тигана за гълъби, който ми беше описал Карл Кавана — така че чакащото момче да няма контакт с отсечените крайници и отрязаната глава на братчето си.
Карам бавно покрай желязната ограда, изкушавам се да се изкатеря по нея още сега, но ме спират камерите. После пътят свършва при ръба на една скала. Границата на имота се вижда ясно. Металната ограда завива и продължава още трийсетина метра по протежение на равния ръб на скалата. После теренът рязко пропада надолу в скално свлачище и границата на „Мистери“ е очертана с ограда от бодлива тел, която се простира докъдето ми стига погледът надолу в морето. Оградата е висока приблизително три метра и острите шипове улавят лунната светлина. Дори тук, където теренът би затруднил и скален катерач, охранителни камери са монтирани на върха на металните пръти, поддържащи бодливата тел, на всеки двайсетина метра надолу към морето. От тихото жужене, с което се въртят бавно около основата си, ме побиват тръпки — роботизирани очи, които оглеждат без почивка мъгливата нощ. Надявам се да не съм навлязъл в обхвата им.
Връщам се в колата, обръщам и потеглям назад към магистралата.
Половин дузина идеи как бих могъл да се вмъкна в имението прелитат през главата ми — да обезвредя пазача, да се прехвърля през металната ограда, да наема малка лодка и да се приближа откъм морето, да срежа бодливата тел, да се престоря на доставчик — но след кратък размисъл ги отхвърлям всичките.
Всички те носят един и същ риск. Какво ще стане, ако ме хванат? Щом периметърът на „Мистери“ е толкова добре охраняван, със сигурност има и вътрешна охранителна система. А и къщата — с моите деца изолирани в нея? Къщата ще е охранявана като крепост.
Ако се опитам да вляза сега и ме хванат, Будро няма да се поколебае да ме убие. Ще прибере трупа ми някъде, докато мине представлението, а след това ще се отърве от мен заедно с телата на децата ми. Някъде далеч оттук, ако трябва да гадая. Или пък просто ще ни изхвърлят в морето.
